— Да.
Още не даваше отговор на въпросителните. Те нямаха нищо общо с правосъдието.
„Това той ли е?“ — бе попитал Нико, като тикаше фенера в лицето ми.
„Не.“
„Не ми разправяй глупости!“ — Размахваше снимката пред очите й.
„Никога не съм го виждала.“
„Ох, боже господи, това е същата физиономия като на снимката.“
„По-добре внимавай, Нико — каза тя. — Не убивай прекалено много.“
Лицето й беше скрито зад блясъка на прожектора, но долових аромата на пачули.
— И защо се качи в колата? — Тя също наблюдаваше отражението ми върху предното стъкло.
— Коя кола?
— Ето тази.
— Нямах време да си поръчам такси.
— Понеже господин Проктър се беше залепил за задника ти!
— Точно така.
— Е, и какво прави един британчанин в божията страна? Пробива си със сила път в играта ли?
— Все едно да те нарека американчанка. Това звучи ужасно, не мислиш ли? Британският поданик всъщност е британец.
— Голям си непукист. — Отметна глава назад, изсмя се, а златните обици проблясваха и се люлееха. — И така, защо един британец създава бъркотии на наш терен?
Тя изви волана и се стрелна през кръстовището с умение, което ми се стори секси.
— Работя за Форин офис в Лондон — отговорих аз, — а причината, поради която Нико възнамеряваше да ме убие, е, че Проктър бе помолил приятеля ти Туфексис да ме очисти, както знаеш.
— Може да знам, може и да не знам. — Този път не се усмихна.
И аз, и тя се държахме много предпазливо. Доколкото имах представа, тя работеше за Туфексис и изглеждаше напълно способна да ме пречука, ако кажех нещо нередно въпреки декларираната й неприязън към издаването на присъди. Тя добре знаеше, че преча на Проктър и Туфексис до такава степен, че двамата бяха определили награда за главата ми.
— Форин офис — каза тя. — Какво е това?
— Държавният департамент.
— Покажи си легитимацията.
И тонът й не можеше да бъде сбъркан. Подадох й картата.
— Прилича на истинска, дори може да е — изкоментира тя.
Взех си я обратно.
— И ти можеш да си покажеш значката — казах. — Няма да те издам на Туфексис.
— Каква значка?
Каза го прекалено бързо.
Наблюдаваше ме в стъклото.
— Знаеш ли кое ми е толкова интересно у теб? За първи път те виждам, когато идваш на гости у Проктър. Веднага след това той побягва като заек, ужилен по задника. По-късно се появяваш на кей 19 и Нико се кани да те сапуниса в екзекуторски стил, което е единственият му познат начин. Изведнъж тази вечер те виждам да разговаряш с най-високозаплатената телевизионна водеща в Съединените щати на Америка, сякаш сте се познавали цял живот, вместо да храниш акулите в океана. Преди да съм успяла да си поема дъх, и самата Кембридж лежи мъртва на земята само на тридесет метра от мястото, където си застанал, сякаш служеше за ориентир на онези типове, не че твърдя подобно нещо. Още не съм мигнала, и ти вече хвърчиш из града с една лимузина, а Проктър пробива дупки в ламарината й с невиждано усърдие. Считам, че си много интересен човек.
Тя превключи скоростите, масивната златна гривна проблясваше на слабата светлина от арматурното табло. Отново завихме, този път на изток към залива.
Не казах нищо. Одеве бях принуден да се претъркалям два пъти на тротоара и шевовете сигурно са се поизпънали, защото ризата ми лепнеше по раната, а дясното ми рамо беше охлузено, понеже то пое удара, но силата на шока вече беше попреминала и започвах да усещам главозамайването, което облива организма, когато разбереш, че животът е мил и че още не са ти го отнели.
Проктър почти успя да го направи и сега ми беше особено приятно, че се возя из среднощните улици на този хубав град с красива, дребничка тайна служителка на полицейското управление в Маями.
Тя продължаваше да ме наблюдава и предполагам, че щеше да е неучтиво, ако не отговоря:
— Човек трябва да се занимава с нещо.
— Тази история с Форин бюрото не мога да я разбера. Не се връзва с всичко останало.
— Офис.
— А?
— Форин офис.
— Ох, да де. Може би разузнаване?
— Страхувах се, че никога няма да се сетиш.
Проктър знаеше, Туфексис и бандата му знаеха, оставаше да го напишат и във вестниците.
— Добре, това звучи правдоподобно — каза тя след малко и обърна главата си, за да ме разгледа. — Да, имаш данни за такъв. Не се набиваш в очи, корав като камък и готов да продадеш живота си за дребни стотинки. — Тя пъхна тънката си тъмна ръка в златистата чанта на седалката. — Тази ли имаш предвид?
— Да. — Вече лейтенант.
— Само парче лъскава тенекия, но ми допада животът.
— Подхожда ти. Той търгува ли? Говоря за Проктър.
— Не, просто употребява наркотици, и толкова, но е свързан с Туфексис, както казваш. В твоето жилище ли отиваме или в моето?