— Твоето.
— Добре. Ще ти сготвя малко протеини. Сигурно се чувстваш гладен след подобна разходка. И на мен ми се е случвало. — Сигурно говореше за корветата.
— Предполагам.
— Насочих се към Проктър, за да разбера с какво се занимава. Знаех, че има връзки с Туфексис.
— А Туфексис е крайната ти цел.
— Точно така. Справя ли се с него, справила съм се с най-мощния клон на мафията в Маями, което няма да ме направи капитан. Нищо не може да ме направи. Не, Проктър не търгува, но ще ти кажа следното: замесен е в нещо много по-голямо от това. Политика, при това много сложна. Както беше сложно да изместя Кембридж, когато трябваше да се сближа с него, а тя е… беше много красива. Та какво се случи в онази лодка? Да не искаш да ми кажеш, че Нико е получил знак свише да пожали живота ти?
Доста разпити е провела по време на службата си, научила се е как да изоставя дадена тема за известно време и после да те изненадва с внезапно връщане към нея.
— Не бяха професионалисти — отвърнах аз.
— Човече, можеш да се обзаложиш срещу драгоценния си задник, че са професионалисти. Те…
— Искам да кажа, че не са научени на близък бой.
— Я стига, да не ме убеждаваш, че си имал един съвсем мъничък „ХМ–177“, затъкнат в чорапа, и те изобщо не са те обискирали?
— Никога не нося пистолет.
Тя спря на светофара, ръката й стоеше подпряна на лоста за скоростите, главата й извърната към мен, за да ме огледа:
— Никога не носиш пистолет, но тези типове бяха четирима и имаха…
— Виж сега, крайно неловко е. Просто имах малко късмет.
Наблюдаваше ме с блеснали тъмни очи, премрежени от дългите мигли.
— Страшно ти е досадно, нали?
— Да.
Тя избухна в смях. Светлината се смени. Бутна лоста на скоростите и подкара маздата.
— Хладнокръвен си като котка.
Хладнокръвна котка, на която й е много досадно:
— А защо просто не показа значката си и не извика полицията, за да ме вкараш на сигурно място?
— А? Ами виж каква е работата: мислех, че си търговец конкурент, който се опитва да му провали сделките, или че си заделил тайничко част от стоката на Туфексис, а обикновено хич не ми пука, когато един от тези негодници се изпречи пред дулото на някой автомат — това ни облекчава работата и спестява разправиите в съда. Скъсваме си задниците от работа месеци наред, за да изпратим няколко от тези мръсници в съда, и накрая виждаме как някакъв разплакан от умиление съдебен състав ги оправдава по всички обвинения и ги пуска да си вървят по пътя — винаги става така. Обаче, както ти казах, екзекуциите ми действат на нервите, а аз искам да спя нощно време. По тази причина се обадих и се опитах да укротя Нико, но повече не можех да направя, защото знаеш ли какво щеше да последва? Ако бях показала значката си, той щеше да ме повози на лодката заедно с теб, можеш да ми вярваш, а дори да не го беше направил, щях да се разкрия. Работя в продължение на повече от шест месеца, за да проникна колкото мога по-близо до Туфексис, и щях да запратя всичко по дяволите заради един дребен търговец от крайбрежието, за какъвто те мислех, както вече казах. Нямах представа, че си истински жив чешит от британското Форин бюро — да де, офис. Обаче, гледай ти, голяма работа! Не си имал нужда от помощта ми.
— Въпреки това — казах аз — беше много мило от твоя страна.
— Хей, за тебе винаги. — Бялата й усмивка блесна на стъклото.
Тя пак зави на юг, като намали скоростта по улица с крайбрежни жилищни сгради.
— Това с Кембридж удар на мафията ли беше? — попита тя.
— Не знам.
— О, какъв позор!
Влетяхме в една алея зад блоковете, подскочихме от две гърбици за ограничаване на скоростта, тя изви маздата успоредно на разнебитена ограда и изгаси мотора.
— Мъничко се надявах, че ще можеш да ми кажеш нещо по случая. Като се съди по начина, по който разговаряше с нея на приема, изглежда, я познаваш доста добре. Гледай сега, работата по наркотиците не е лоша, но тя беше много известна и този удар е много голям и ако успея да се добера до някакъв ключ към тази операция, бих могла да го отнеса направо във ФБР и кой знае, може да ми предложат да работя за тях — промяна в ритъма, малко повече престиж, нали разбираш?
Тя заключи колата и прекосихме настлания с бетон двор, влязохме през задния вход на най-близката сграда и взехме асансьора до четвъртия етаж. Разплетена нишка на едно от въжетата щракаше в макарите. Пред третата врата в оскъдно осветения коридор тя извади ключовете си, отвори, влезе вътре и аз я последвах.
— Искаш ли яйца?
— Ще бъде чудесно.