— Чувствай се като у дома си. Банята е ей там, отсреща, ако искаш да се почистиш. Ама страхотни крака имаш, знаеш ли?
— Моля?
Хвърли чантата си на един стол и поправи косата си пред огледалото:
— Видях как изскочи от онази лимузина с такава скорост, че очаквах да си размажеш главата по целия тротоар. След миг беше прав и тичаше. Стана ми ясно, че ще продължиш така чак до края на онази алея, и се наложи да изпуша с гумите на червено, да мина покрай целия блок, да направя още един завой и да хвърча по пялото разстояние обратно до мястото, където беше ти, за да те хвана навреме. Едвам успях. Това имам предвид, като казвам, че имаш крака. — Извърна се от огледалото и застана с лице към мен, с ръце на кръста върху черната кожена пола. Влажната й кожа лъщеше на светлината, а очите й бяха полускрити от дългите тъмни мигли. — Страшно се радвам, че успях, знаеш ли? Сега, след като Проктър отлетя, оставам без мъж. Падаш ли си по черни гаджета?
— Ох, за бога, лейтенант, имаме да вършим работа.
Кратък смях:
— Да разкараш този акцент… лейтенант, олеле! Сварени ли ги искаш или пържени, бенедикт, на очи, бъркани, две, три, четири?
— Както ти ги предпочиташ — отговорих и отидох в банята, а когато се върнах, тя вече ги пържеше. Горната част на тялото й се виждаше над плота, разделящ голямата стая с таван като на катедрала от кухнята.
— Искаш ли нещо за пиене?
— И така ми е добре.
— Поразгледай наоколо. Това по стените е мое изкуство.
Говореше за снимките, цели редици, черно-бели, повечето правени със светкавица: лейтенант Лакроа в случай номер 3546, лейтенант Лакроа в случай номер 1170. Повечето пози си приличаха — наведен мъж или подпрян с лице на стената, или легнал по корем на пода, полицай го обискира или му слага белезници, или държи ръката му извита, или го натиква в патрулната кола. Лейтенант Лакроа наблюдава, облечена в къси панталонки или джинси, с тениска или скъсано кожено яке. На всяка снимка едно и също изражение на лицето й — много бдителна, широко отворените й очи не пропускат нищо; създава впечатление, че ако полицаят обърка нещо с белезниците или изпусне извитата ръка, или човекът се измъкне от колата, тя ще използува неподозираната си сила, защото не си е губила всичкото време, докато залови тези хора, само за да ги гледа как се изплъзват от ареста.
— Някакъв хляб? — попита тя. — Ръжен, чиста пшеница, френски?
— Какъвто искаш. Какво би направила, ако някой от тези хора се опита да избяга, Моник?
— Правя каквото е необходимо. Тази година три пъти ме наказваха за полицейска бруталност, можеш ли да повярваш? Проблемът е, че всичките бъхтят. Изглежда, това е част от играта.
— Колко си висока?
— Един и петдесет и шест, петдесет и пет килограма. Викат ми шибания дребосък, обаче чуй ме, цялата работа е в това колко силно ги риташ по топките, защото това наистина ги стряска.
Седнахме до черната лакирана маса, над която имаше окачен глобус от онези с огледалцата, а отразената от тях светлина играеше по стените и черните мрежести пердета. Тя се усмихна, подаде ми кетчупа и каза с лекия си дрезгав глас:
— Гледай сега, лично на мен не ми пука изобщо, ако хората са решили да се пратят по дяволите със собствената си ръка, като пушат деривати или си тъпчат носа с кокаин. Не искат да живеят, избрали са си начин да умрат — тяхна си работа. Просто ми харесва да участвам в играта — динамична и рискована е. Вмъквам се в някое от свърталищата им, правя покупката, след което си показвам значката и повиквам колегите от колата, изплашвам цялата тайфа до подрискване. От време на време изръсвам някой тип с някоя друга хилядарка. Обичам хубавите неща, огледай стаята. Харесва ми да имам хубав часовник, обувки, нали знаеш? И от кого крада, от обществото ли? Глупости! Крада от пласьорите. Не съм като тежкарите конгресмени, които вземат от обществото за пътуванията си със самолет, за жените и разходките си и всичко останало. Те са истинските разбойници, но естествено за тях всичко е законно. Добри ли са?
Ставаше въпрос за яйцата. Отговорих утвърдително.
— Проблемът е в това, че се поражда голяма престъпност, а не можем да направим кой знае какво, за да я намалим, цифрите са просто огромни. В този град стават може би по хиляда въоръжени грабежа, кражби на коли и прониквания в жилища всеки ден и голям процент от тях са свързани с наркотиците. Тези жалки нещастници, захапали чепа на дявола, трябва да изкарват по сто или двеста хиляди, за да поддържат навика си — ето къде плаща обществото. Та върша си работата, а както казах, тя е динамична и рискована, но няма начин, просто няма начин да спрем най-бързоразвиващата се индустрия в Маями — стоката вече просто пада от небето в бали и брезентови торби от нисколетящи самолети, а моторни яхти обикалят и ги събират. В същото време колумбийци, пренасящи стоката в телата си, умират по хотелските стаи. Днес намерихме един с половин кило кокаин в стомаха, разпределен в осемдесет и два презерватива. Наложи се да го оперират спешно, защото, разбираш ли, тези неща могат да се спукат, а кокаинът парализира дебелото черво. Това нещастно копеле отишло и си купило апарат за правене на клизми, два пакета сливи и една опаковка разхлабително. Нищо не помогнало, беше почти умрял, когато го намерихме. Пресели се във вечното царство два часа по-късно, в реанимацията. Ей такива неща стават из целия град. Стоката пристига по всички възможни начини: със самолети, кораби, в камиони, в стомасите на хората. Искаш ли още?