— Не.
— Повече ли?
— Да.
— Тридесет?
— Не.
— Четиридесет?
— Да.
— Добре. Ще търсиш две коли: тъмносин СААБ и черен микробус шевролет блейзър — и двете съвсем нови. Ще бъда в блейзъра и срещата ще се състои там. Ще си тръгнеш с него. Въпроси?
— Няма.
— Тогава след четиридесет минути, в 3:35.
— Да.
Върнах се в другия край на стаята. Тя още седеше в лотос с разперени като ветрила длани. Лъч светлина плуваше в едното й око и караше влажната му орбита да блести като бижу. После изчезна.
— Ще продължаваш ли да танцуваш и след време? — попитах. — И ще върнеш ли значката?
— Мислиш ли, че трябва?
— Да.
— Слушай! — каза тя, разплете краката си и стана с грацията на плувец, излизащ на повърхността. — Душата ми си е избрала това тяло, но тя е лакома и агресивна. Мразя мъжете, защото винаги те предизвикват неразбориите. Повечето от тях, разбира се, не всички. Ето защо ми е приятно да ги карам да легнат по очи на пода, после да ги натикам в камионетката и да ги откарат в дранголника. Приятно ми е, понеже са опасни и трябва да бъда добра в играта, която играем, за да ги побеждавам. Може би след време ще продължа да танцувам, но засега съм най-доволното малко момиче на света, защото им изкарвам душата на тези копелдаци. Тръгваш ли си?
— Да.
— Не искаш ли да скочиш в чаршафите с мен?
— Разбира се, че искам.
— Обаче трябва да тръгваш.
— Точно така.
— Е, някой друг път. Да ти повикам ли такси?
— Ще намеря някое.
— Само на няколко минути оттук — каза тя, — точно пред хотела, като завиеш наляво по тротоара. — На вратата се обърна с лице към мен, с кратко поклащане на бедрата, което ме разтърси като вълна. — Не знам какво има в теб. Не е външният вид — предпочитам черните. Предполагам, че е от типа на феромоните, които излъчваш. Повечето нощи след дванадесет съм си вкъщи. Ще се обадиш ли?
Поисках четиридесет минути, за да имам време да стигна до мястото на срещата, напълно сигурен, че съм сам. Таксито ме остави на ъгъла между Единадесета улица и Двадесет и трето авеню в югозападния район и оттам тръгнах пеша покрай двата блока, като влизах във входовете и се връщах обратно, за да се убедя. За да бъда абсолютно сигурен. Откакто работя в бюрото, само трима агент-детективи са издали по невнимание своите оперативни ръководители и единственият, който доживя до края на мисията, беше уволнен още на другия ден, след като докладва.
Саабът и микробусът вече бяха там, но аз си дадох още пет минути за наблюдение на цялата околност, докато се уверя напълно. После прекосих улицата към микробуса и влязох вътре.
Ферис беше сам, седнал зад волана — издълженото му тяло леко превито, без да се подпира никъде, със скръстени в скута ръце. Никога не го бях виждал такъв и предполагам, че някой трябваше да ме предупреди. Започнах да докладвам, но той ме прекъсна почти незабавно и прекрати всичко, като каза, че съм оттеглен от мисията.
22.
Прозорец
— Отзад има малко нови дрехи — каза Ферис. — Реших, че ще ти е по-лесно да се преоблечеш в микробус, отколкото в кола.
Нощта беше тиха. Улицата не бе от главните, по които минава движението от казината и баровете. Виждах само една светлина освен уличните лампи — в един прозорец. Пред погледа ми нямаше друго превозно средство освен тъмносиния СААБ, който чакаше да откара Ферис, когато приключим доклада.
— Планът е — каза той все още превит над волана с очи, съсредоточени в улицата — да те изведем до Насау с частен самолет и да те качим на самолета за Лондон. Ще те прекараме нелегално.
— Пурдом не може да направи нищо.
Проговорих за първи път, откакто ми съобщи новината. Мисля, че тонът ми звучеше съвсем нормално, макар и с малко усилие, можеш да бъдеш сигурен, скъпи приятелю.
— Ще те преведем много предпазливо и нелегално до самолета за Лондон. Първо, защото не искаме да те забележат и да стрелят по теб, преди да си напуснал района и, второ — Кроудър иска противникът да вярва, че още си в действие, с надеждата, че Проктър ще отдели време да те търси и Пурдом ще може да действа под прикритието на предполагаемото ти присъствие.
Точно така обича да се изразява онзи негодник Кроудър: „предполагаемото ти присъствие“. Предъвква думите с мъничките си миши зъби и после ги изплюва.
— Трябва да бъдеш на тукашното летище — каза Ферис — в 6,00, пред чакалнята за заминаващи частни полети. Аз ще дойда в микробуса и ще ти кажа къде да отидеш.
— Пурдом не може да направи нищо. Отида ли си — отива си и мисията. Знаеш това.
Усетих, че съм втъкнал дланите си под скръстените си ръце, че ми е студено в задушната нощ. Предполагам, че точно заради това Ферис стоеше приведен над волана. Ръководил ме е в пет мисии от голям мащаб и се разбирахме, работехме добре заедно, имахме си взаимно уважение и доверие, а не всякога се получава така — да вземем проклетия Лоумън например. Все пак Ферис имаше да мисли за повече неща от изгубването на един агент, на когото може да разчита. Беше ми казал, че ако ме освободят от „Баракуда“, той също ще се върне в Лондон. Не че искам това от него. Беше просто жест от негова страна, прояви благородство. Едва ли би имало някакво значение, ако остане тук, ще се обвърже с нов агент, който не може да направи нищо. Не винаги става така, но в случая беше вярно: бях нужен на мисията.