— Трябва да хванем Проктър — казах аз — и да го пъхнем под качулката, да го поизпотим, докато избълва всичко. Той е основната ни цел, на практика единствената, след като изгубихме Кембридж. Единственият начин да се доберем до Проктър е да ме оставите да действам, докато се изпреча на пътя му и предизвикам неговия гняв; да го разкрия; да го примамя в някакъв капан. Спрете ли ме, свършено е с „Баракуда“.
Не беше убедително, но реших, че трябва поне да опитам. Не вярвах, че Ферис ще си направи труда да отговори, но ако продължавах да седя и да мълча, щях да изглеждам глупаво, а той не би позволил това.
— Ще се получи наистина, ако Проктър е единствената опасност. Само че вездесъщата мафиотска фамилия в този град те търси под дърво и камък и разполага със снимката ти. Между другото тя наброява деветдесет и четирима членове. Така че, ако продължиш да шеташ из улиците, ще се стигне до още една случка като онази, която видяхме тази нощ. Ето какво доведе Кроудър до окончателното му решение. — Най-после се облегна и ме погледна с безизразните си кехлибарени очи. — Станал си опасен за себе си, за мисията и за задграничната мрежа на бюрото по това крайбрежие, чиято основна задача е да помага на американците, като следи незаконните дейности на британци и европейци. Следователно ставаш опасен и за нашите домакини. Това е другата причина, поради която Кроудър си изкара яда на теб. Съгласен си, предполагам, че довеждането на една мисия до фаза на открити улични схватки, неизбежно ангажиращи полицията, не влиза в политиката на Лондон. Затова Кроудър промени решението си за изпращане на прехващачи тази нощ. — Изчака да отговоря, но аз не можах да измисля нищо. — Според мен той е прав, че те оттегля и те изпраща у дома. Поне ще бъдеш жив след мисията.
Онази светлинка горе, светлинката в прозореца, угасна. Наблюдавах я и в главата ми се таеше мисълта, че щом я има там, ако не угасне, все някак ще успея да остана в „Баракуда“. Сигурно разбираш психическото ми състояние, скъпи приятелю. Седях редом с оперативния си ръководител в малкия черен микробус шевролет, потънал в необятното пространство на тихите нощни улици. Бях изпаднал в крайно суеверие.
Тишината се проточваше, затова го попитах:
— Какво се случи с Худ?
— В болницата е с мозъчно сътресение, нищо сериозно.
— А с Тредър?
— Полицията го арестува за превишена скорост. Казал им, че го преследва някакъв наркогангстер, който се припознал в него. Ще се оправи.
— Жал ми е за Пурдом.
— Ще му го предам.
— Кажи му, че бих искал да му оставя поне някаква посока, в която да тръгне. Откакто дойдох тук, не съм направил нищо, освен да се боря за живота си. Така че добре разбирам гледната точка на Кроудър.
Сторих го. Не беше лесно, но трябваше да го направя заради протокола. Агент-детективът е най-важната фигура в една мисия и в критични моменти търсят личното му мнение. Това, което току-що казах, щеше да се запише като: „Агентът оценява взетото от шефа на «Сигнали» решение и напълно осъзнава необходимостта от него.“
От самия Шеф на „Сигнали“ не очаквах подобни обноски. Би могъл да ме извика и лично да ми обясни положението, но вместо това просто бе казал на Ферис да ми нареди да напусна сцената на действието. Разбира се, Кроудър е притеснен и изобщо не му завиждам. При нормални обстоятелства не му липсва учтивост.
След малко Ферис каза тихо:
— Последен доклад?
— Какво? Да. — Замислих се за момент, за да се съсредоточа. — Не е кой знае какво. Има една полицайка, която работи тайно в отдела за наркотици, казва се Моник Лакроа — лейтенант. Заела се е с Проктър с надеждата, че чрез него може да се доближи до шефа на мафията Туфексис. Тя потвърждава, че Проктър се е обаждал в посолството на Съветския съюз във Вашингтон поне веднъж. Може да ви помогне за намирането на Проктър и трябва да помислите дали да й дадете информация за връзките му с „Тръста“. Иска да работи във ФБР.