— Добре. Трябва ли ни магнетофон?
— Не. Това е всичко, което имам за теб. Проктър е носил в апартамента си метални кутии с видеокасети от студиото на „Нюзбрейк“, някой е идвал да ги взима и по-късно ги е връщал. Лейтенант Лакроа твърди, че са съдържали ленти с търговски реклами. Добре е да си ги запишеш. — Той извади от джоба си един миниатюрен „Саньо“ и натисна бутона за запис. — „Синкрест“, „Хъни-дю“ — казах му го буква по буква, — „Дискрийт“, „Пицария“, не „Пицарита“, изчакай за момент. — Трябваше да си припомня гласа й, тих и дрезгав, за да подпомогна паметта си. — „Ориндж сънсет“, „Тъксидо Джънкшън“.
Прозорецът отново светна и с появяването на надеждата нервите ми в миг издрънчаха, докоснати от суеверието. Невероятно е, съвсем невероятно колко е чувствителна паяжината, която ни свързва с окръжаващата среда: някой там, горе, щраква един ключ и задейства нервната система на един човек тук, на улицата, скрит в малкия си черен микробус. Самото суеверие, разбира се, не заслужава и небрежна усмивка: непознатият зад високия прозорец горе изобщо не е имал намерение да разгаря наново надеждата в гърдите на този нещастник. Просто иска да се изпикае.
— Това ли е?
— Моля? Да. Не, пропуснах една — помислих малко. — „Ямиз“.
— „Ямиз“?
От гърлото ми се изтръгна странен звук, вероятно нещо като сподавен смях. Ако има нещо, което ме кара да си падам от смях повече от празните приказки, това е фалшивият патос.
Обърна очи към мен и каза:
— В по-добро състояние си, отколкото мислех.
Имаше предвид, че като агент, току-що изхвърлен от мисията, комуто е наредено да си заминава вкъщи, аз не изглеждах готов да си прережа гърлото.
— Никога не съм бил по-добре — отвърнах натъртено.
— И какво е мнението ти за тези реклами?
Убеден съм, че му беше ясно, но реши да ме остави аз да направя големия ход, което беше много благородно от негова страна. Отговорих му:
— Това може да е твърде далечен прицел, но ако успеете да изследвате тези реклами за сублиминално съдържание в зрителния или слуховия спектър на вълните или дори в двата едновременно, не е изключено да се натъкнете на неща от типа на „Гласувайте за Джъд“ в неограничен брой варианти. Ако това стане, може да изчислите, че тези програми са повлияли на поне сто милиона от американското население.
Той помълча известно време и после каза тихо:
— Ако се окажеш прав, това ще влезе в биографията ти като голямо постижение.
— Майната й на биографията.
Не желаех потупване по рамото от онези отдавна навремили за пенсия стари пръдльовци с високо положение в йерархията. Исках мисията. Исках „Баракуда“.
— Разбирам те — каза Ферис. — Мислиш ли, че това е основната дейност на Проктър?
— Не. Разумен въпрос. По мое мнение той е започнал да употребява наркотици, станал е податлив и е бил завербуван от шпиони на „Тръста“, за да им осигури достъп до някоя голяма телевизионна мрежа като източник на сублиминалните им сигнали.
— Извинявай — прекъсна ме Ферис и включи на запис. — Ще повториш ли?
Направих го и продължих:
— Мисля, че съветската връзка е започнала като зараждащо се приятелство между Проктър и агент на КГБ във Вашингтон — някой от онези, които обикновено се срещат по свърталищата за запой на хора от международния шпионаж, каквото е и „Златният Хибискус“ в Маями. Според мен основната му дейност е да работи едновременно за „Тръста“ — като добре законспирирана маша във висшите среди, както и за някого в Кремъл, който иска да контролира „Тръста“ без негово знание.
Ферис изключи касетофона и поседя известно време, без да проговори. Аз не наруших мълчанието. Можех да му кажа още много, ако имах желание, но и без това в Лондон щяха да попитат за това при доклада в края на пътуването — казвам в края на пътуването, приятелю, а не в края на мисията — моля те да разбереш разликата.
— Не бих казал — започна най-после Ферис, — че си оставил Пурдом без посока. Това е много добър продукт.
— Главно предположение.
— Но от много опитен агент.
— Благодаря ти. Обаче все още основната цел на мисията е Проктър, а той продължава да ви се изплъзва.
Поговорихме по въпроса още няколко минути, но нямаше смисъл и той прибра малкото „Саньо“, сверихме си часовниците и каза:
— Ще остана в Маями, докато изпратят човек да ръководи Пурдом и после…
— Не се чувствай задължен — прекъснах го. — Можеш да го ръководиш по-добре от всеки друг.
— Не е точно от моя тип. Ще инструктирам новия човек и ще се кача на самолета.
Погледна в трите огледала и слезе от микробуса, спря се за момент и се озърна надолу и около себе си с надеждата да намери някой бръмбар за настъпване.