— Миледи… Корделия! — изграчи той. Ръцете му се опитваха безуспешно да се освободят от копринения шал. — Това е лудост! Ще попаднете право в лапите на Вордариан. И тогава той ще разполага с две дръжки, с които да манипулира адмирала, вместо само с една. И вие, и Ботари знаете къде е императорът!
— Къде беше — поправи го Корделия. — Преди седмица. Оттогава отдавна са го преместили, сигурна съм. А и Арал доказа способността си да устоява на шантажите на Вордариан, нали? Не го подценавяй.
— Сержант Ботари! — наведе се Куделка към интеркома. Сега предният покрив също сребрееше.
— Да, лейтенант? — отвърна му монотонният бас на Ботари.
— Заповядвам ти да обърнеш тази кола обратно.
Последва кратко мълчание.
— Вече не съм на имперска служба, сър. В пенсия съм.
— Пьотър не те е освободил! Ти си човек на граф Пьотър.
Последва по-продължително мълчание, после се чу:
— Не. Сега съм вярното куче на лейди Воркосиган.
— Полудял си от лекарствата, човече!
Ботари не отговори, но Корделия сякаш видя с очите си хищната му усмивка.
— Хайде, Ку — възкликна тя. — Помогни ми. Ела за късмет. Ела да спасим един живот. Ела просто така.
Друшнакови се надвеси над другото ухо на Куделка, подсмихна се и продължи:
— Погледни нещата и от друга страна, Ку. Кой друг би ти дал шанс да участваш в истинско сражение?
Погледът му се местеше между двете му похитителки. Бръмченето на колата се усили. Стрелнаха се в сгъстяващия се здрач.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Нелегални зеленчуци. Корделия седеше и замаяно съзерцаваше чувалите с цветно зеле. Скърцащият камион се тътреше по пътя. Южни зеленчуци, които пътуваха към Ворбар Султана по таен маршрут също като самата нея. Беше почти сигурна, че под тази купчина има няколко чувала със същите зелени зелки, с които бе пътувала преди две-три седмици и чиято миграция зависеше от странните икономически потребности на войната.
Областите, контролирани от Вордариан, сега бяха под строгото ембарго на областите, лоялни към Воркосиган. Макар че все още не се беше стигнало до глад, цените на хранителните стоки в столицата Ворбар Султана се бяха вдигнали до небето — хората трупаха припаси и се готвеха за зимата. И бедняците имаха възможност да спечелят от това. А един бедняк, който винаги използва възможността, няма нищо против да прибави няколко невписани в документите му пътници към товара си срещу подкуп.
Именно Куделка измисли плана — вече бе изоставил прибързаното си неодобрение и охотно участваше в стратегическите им спорове. Именно Куделка откри складовете за стоки на едро в градчето в областта на Воринис и обиколи товарните гаражи. Но пък Ботари определи размера на подкупа, твърде малък според Корделия, но съвсем подходящ за ролята на отчаяни провинциалисти, която играеха.
— Баща ми беше бакалин — обясни сковано Куделка, когато им излагаше плана си. — Знам какво правя.
Корделия се озадачи за миг от предпазливия му поглед към Друшнакови, но после си спомни, че бащата на Дру е бил военен. Ку бе разказвал за сестра си и за овдовялата си майка, но Корделия едва сега разбра, че не е споменавал баща си поради срам от социалния си произход. Нали обичаше Дру! И пак Куделка бе отхвърлил идеята да пътуват с камион, натоварен с месо.
— По-вероятно е да ни спрат — обясни той. — Нали могат да поизтръскат от шофьора малко пържоли.
Корделия не бе сигурна дали съди от военния си опит, от работата при баща си или и от двете. Във всеки случай бе благодарна, че не пътува със страховитите замразени животински трупове.
Облякоха се за ролите си колкото можаха по-добре, захвърляйки чантата и дрехите, които носеха. Ботари и Куделка се правеха на наскоро уволнили се ветерани, стремящи се да подобрят тъжната си участ, а Корделия и Дру — на провинциалистки, тръгнали с тях. Жените бяха натъкмени със странна комбинация от износени планински дрехи и части от облекло на висшата класа, явно придобити в някоя вехтошарница. Успяха да постигнат автентичния вид на жени, чиито облекла не са им по мярка, като размениха собствените си дрехи.
Очите на Корделия се затваряха от изтощение, макар че изобщо не й се спеше. Времето тиктакаше в главата й. Трябваха им два дни, за да стигнат дотук. Така близо до целта, така далеч от успеха… Тя отново отвори очи, защото камионът рязко спря.
Ботари надникна през прозорчето към шофьорската кабина, после тихо подвикна.
— Слизаме!
Изнизаха се на градския тротоар. Дъхът им излизаше на кълба в мразовития въздух. Беше пред зазоряване и в мрака светеха лампи. Ботари махна на камиона да тръгва.