— Или така зле. Този дял от хирургията е твърде деликатен.
Корделия сви устни.
— Сигурен ли си в това?
— Не, не съм. Но знам със сигурност, че никога не сме засягали тази тема. Никога.
— Хм. Иска ми се да знам как да разбирам това. Звучи малко зловещо. Смяташ ли, че можеш да го попиташ?…
— Мили Боже, Корделия, не, разбира се! Такъв въпрос не се задава на мъж. Особено ако отговорът е „не“. Ще трябва да работя с него, спомни си.
— Е, а пък аз ще трябва да работя с Дру. Тя е напълно безполезна за мен, ако чезне и умира от разбито сърце. Докарвал я е до сълзи, и то неведнъж. Тя се разплаква, когато мисли, че никой не я вижда.
— Наистина ли? Трудно ми е да си го представя.
— Едва ли можеш да очакваш да й кажа, че той не го заслужава, като се имат предвид всички неща. Но дали наистина не я харесва? Или това просто е израз на самозащита?
— Добър въпрос… Веднъж шофьорът ми се пошегува с нея, и то не чак толкова оскърбително, а Ку започна да се държи съвсем хладно с него. Не мисля, че не я харесва. Но съм уверен, че й завижда.
При тези двусмислени думи Корделия изостави темата. Копнееше да помогне на Дру и Ку, но не можеше да предложи изход от дилемата им. Собственият й ум не срещаше никаква трудност в измислянето на решения на практическите проблеми от интимен характер, предизвикани от физическите недъзи на лейтенанта, но тя знаеше, че ще бъде посрещната със срамежлива резервираност. Подозираше, че само ще ги шокира. Очевидно тук не бяха чували за сексуална терапия.
Истинска бетанка, тя винаги бе смятала двойствените норми на сексуално поведение за логически невъзможни. Проникнала във висшето общество, тя вече разбираше, че не е така. Всичко, изглежда, се свеждаше до липсата на свободен информационен поток към определени хора, които се подчиняваха на някакви неписани норми, известни и приети от всички, освен нея. Човек не можеше да говори за секс с или пред неомъжени жени и деца. Младите мъже, изглежда, се изключваха от всички правила, когато говореха помежду си, но не и в присъствието на жена, независимо от възрастта или положението й. Правилата зависеха объркващо и от различния социален статус на присъстващите. А когато сред тях нямаше мъже, омъжените жени понякога се преобразяваха удивително. С някои неща можеха да се шегуват, но не и да ги обсъждат сериозно. А за други изобщо не можеше да се споменава. Беше попарвала безнадеждно не един разговор със забележки, които й бяха изглеждали съвсем очевидни и небрежни, а после Арал я бе отвеждал настрани за кратък инструктаж.
Тя се опита да състави списък на правилата, до които смяташе, че е стигнала, но ги намери за толкова нелогични и несъвместими — особено в области, за които определени хора трябваше да се преструват пред други хора, че не ги знаят, — че се отказа от по-нататъшните усилия. Показа списъка на Арал и той една нощ го прочете в леглото и едва не се задуши от смях.
— Наистина ли ти изглеждаме така? Харесва ми твоето Правило №7. Трябва да го запомня… Де да го бях знаел като млад. Щях да избегна всички онези ужасни учебни филми в армията…
— Ако ми се смееш още, ще ти потече кръв от носа. — каза язвително тя. — Това са ваши правила, не мои. Вие играете според тях. Аз просто се опитвам да ги разбера.
— О, милият ми учен! Хм. Сигурно наричаш нещата с истинските им имена. Никога не сме се опитвал… би ли искала да нарушиш Правило №11 заедно с мен, мили капитане?
— Дай да видя кое — о, да! Определено. Сега ли? А заедно с него дай да ликвидираме и №13. Ударили са ме хормоните. Спомням си, че съродителката на брат ми разказа веднъж за този ефект, но тогава не й повярвах.
— №13 ли? Никога не съм предполагал…
— Това е, защото си от Бараяр и не си прекарал толкова много време в Правило №2.
За известно време науката беше забравена. Но тя откри, че може да го възбуди отново, промълвявайки:
„Правило №9, сър.“
Сезонът се променяше. Тази сутрин във въздуха се носеше дъх на зима. Някои от растенията в задната градина на граф Пьотър бяха увехнали от студа. Корделия очарована очакваше първата си истинска зима. Воркосиган й беше обещал снежна, мразовита зима, нещо, което бе виждала само по време на две свои изследователски мисии. „Преди да настъпи пролетта, ще родя син.“
Но следобедът грейна в есенна светлина и отново стана топло. Плоският покрив на предното крило на замъка Воркосиган излъчваше топлина около глезените й, макар хладният въздух вече да освежаваше страните й — слънцето вече залязваше зад градския хоризонт.
— Добър вечер, момчета — кимна Корделия на двамата стражи, застанали на пост в края на покрива.