Корделия отказа поканата да присъства на големия военен преглед, който погълна сутринта на Арал, за да може да се запази свежа за събитието на вечерта — всъщност събитието на годината, както й бе дадено да разбере — лично присъствие на вечерята по случай рождения ден на императора в императорската резиденция. Очакваше с нетърпение да се срещне отново с Карийн и Грегор, макар и за кратко. Поне беше сигурна, че дрехите й са подходящи. Лейди Ворпатрил, която имаше превъзходен вкус и в същото време модерни разбирания за бараярските дрехи за бременни, се бе смилила над културното й невежество и й беше предложила да я напътства лично.
В резултат Корделия смело носеше безупречно скроена дървеснозелена копринена рокля, дълга до земята, и отворена наметка от плътно кадифе с цвят на слонова кост. Истински цветя в отиващи си нюанси бяха вплетени в косите й с цвят на мед от истинска фризьорка, изпратена й също от Алис. Подобно на своите празници, бараярците правеха от дрехите си нещо като народно изкуство, толкова развито, колкото и бетанските телесни рисунки. Корделия не можеше да разбере със сигурност от Арал дали изглежда добре — когато я гледаше, лицето му винаги грееше, но ако се съдеше по възхитените ахкания на прислужниците на граф Пьотър, шивачките й бяха надминали себе си.
Докато чакаше при извитото стълбище в предната зала, тя поглаждаше скрито зелената коприна върху корема си. Още малко повече от три месеца метаболитна преумора и всичко, което щеше да излезе от това, бе само едно мъничко парче месо — от средата на лятото се бяха случили толкова много неща и й се струваше, че бременността й напредва прекалено бързо. Тя отправи наум една окуражителна мантра към корема си: „Расти, расти, расти…“ Поне беше започнала да изглежда наистина бременна, а не само уморена. Арал споделяше нощните й проблеми, опитвайки се нежно с пръсти — засега безуспешно — да усети слабото пърхане в утробата й.
В този момент се появи и самият Арал, следван от лейтенант Куделка. И двамата бяха грижливо измити, избръснати, подстригани, сресани и шарено ослепителни в червено-сините си официални имперски парадни униформи. Към тях се присъедини граф Пьотър; носеше кафяво-сребристата униформа, с която Корделия го беше видяла на заседанията на Общия съвет — по-бляскав вариант на ливреите на войниците му. Тази вечер всичките двайсет войници на Пьотър щяха да имат някаква официална функция — цяла седмица се бяха подготвяли педантично под ръководството на безмилостния си началник. Друшнакови придружаваше Корделия. Тя носеше опростена рокля в цветовете на дрехите на господарката си, скроена така, че да улеснява бързи движения, а също да скрива оръжието и комуникатора й.
След моментно забавяне, та всеки да изкаже възхищението си от облеклото на другите, те излязоха през предните порти и се насочиха към очакващите ги земеходи. Арал лично настани Корделия в нейната кола, после отстъпи назад.
— Ще се видим там, скъпа.
— Какво? — обърна се рязко към него тя. — Аа! Значи втората кола… не е за останалата част от групата?
— Не — присви леко устни Арал. — Струва ми се… благоразумно отсега нататък да пътуваме в отделни коли.
— Да — каза тихо тя. — Наистина.
Той кимна и се обърна. Проклета планета! Тя отнемаше късче от живота им, от сърцето й. Вече прекарваха заедно толкова малко, че я болеше и от най-малката нова загуба.
Очевидно граф Пьотър щеше да играе ролята на заместник на Арал, поне за тази вечер, защото се намести до нея. Друшнакови седна срещу тях, сред което затвориха херметично покрива. Колата плавно тръгна по улицата. Корделия погледна през рамо, опитвайки се да види колата на Арал, но земеходът ги следваше на прекалено голямо разстояние. Тя се обърна напред с въздишка.
Слънцето потъваше с жълтеникаво сияние зад група сиви облаци и в студената, влажна есенна вечер започваха да проблясват улични лампи, придавайки на града мрачно меланхолична атмосфера. Може би грубоватите улични веселби — бяха минали покрай няколко групи хора — не бяха чак толкова лоша идея. Участниците в празника напомняха на Корделия за примитивните хора от Земята — те прогонваха с огньове и пушки змея, който изяждаше луната. Тази странна есенна тъга можеше да погълне някоя непредпазлива душа. Рожденият ден на Грегор бе отлично разчетен.
Топчестите ръце на Пьотър си играеха с някаква торбичка от кафява коприна, избродирана със сребърния герб на рода Воркосиган. Корделия я погледна с любопитство.