Те обиколиха помещението, разменяйки поздрави и поклони. „Защо тези хора не носят табелки с имената си?“ — помисли си безпомощно Корделия. Както обикновено, всички освен нея, изглежда, се познаваха. Тя се опита да си представи как би започнала разговор: „Хей, ти, Вор-еди-койси…“ Стисна по-здраво ръката на Арал и се помъчи да изглежда по-скоро тайнствена и екзотична, отколкото като някоя смотанячка с вързан език.
В съседната зала завариха малката церемония с торбичките златни монети — графовете или техните представители се бяха подредили, за да изпълнят задължението си, всеки с по няколко официални думи. Император Грегор, чието време за лягане според Корделия бе минало отдавна, седеше на една висока пейка заедно с майка си, изглеждаше мъничък и примирен и мъжествено се опитваше да потиска прозявките си. Корделия дори се запита дали торбичките остават за него, или му ги подаряват отново на следващата година. Какъв ужасен рожден ден! Никъде не се виждаше друго дете. Но пък графовете минаваха доста бързо и навярно момчето щеше да може скоро да се оттегли.
Един от графовете, облечен в червено-синя униформа, коленичи пред Грегор и Карийн и поднесе своята копринена златистокафява торбичка. Корделия позна граф Видал Вордариан, плосколикия мъж, когото Арал бе описал възпитано като представител на „другата най-консервативна партия“ — т.е. с приблизително същите политически възгледи като граф Пьотър — с глас, който я бе накарал да се запита дали това не е кодова фраза за „фанатичен изолационист“. Необезобразено от гняв, лицето му беше далеч по-привлекателно Той се обърна към принцеса Карийн и каза нещо, което я накара да вдигне брадичка и да се засмее. За миг ръката му се облегна фамилиарно на коляното й, а тя сложи за кратко длан върху неговата; после той се изправи, поклони се и отстъпи мястото си на следващия. Когато Вордариан се обърна с гръб, усмивката на Карийн изчезна.
Грегор погледна тъжно Арал, Корделия и Друшнакови и каза сериозно нещо на майка си. Карийн даде знак на един от стражите и след няколко минути към тях се приближи началникът на охраната, искайки разрешение да отведе Дру. Тя бе заместена от един ненатрапчив младеж, който ги следваше на достатъчно разстояние, за да не може да чува разговора им.
За щастие Корделия и Арал скоро срещнаха лорд и лейди Ворпатрил, с които Корделия не се притесняваше да води разговор без предварителен политико-социален инструктаж. Парадната червено-синя униформа на капитан лорд Ворпатрил подхождаше съвършено на тъмната му коса, но лейди Ворпатрил го засенчваше с алената си рокля. В буйната й черна коса, която контрастираше удивително с кадифенобялата й кожа, бяха вплетени цветя. Корделия си помисли, че двамата са типична ворска двойка, красива и ведра. Ефектът бе леко опорочен, когато по несвързаната реч на капитан Ворпатрил тя разбра, че е пиян. Но пък беше весело пиян и представата й за него се промени съвсем леко, и то не в отрицателна посока.
Отвлечен от някакви хора, които се спуснаха към него, Воркосиган повери Корделия на лейди Ворпатрил. Двете жени обиколиха елегантните подноси с ордьоври, предлагани от прислужниците, и поговориха за бременността си. Лорд Ворпатрил се извини и се насочи към един поднос с вино. Алис говореше за цвета и кройката на следващата рокля на Корделия:
— Черно-бяла — каза авторитетно тя. Корделия кимна покорно, питайки се дали скоро ще вечерят или ще продължават да се залъгват с минаващите покрай тях подноси.
Алис я отведе в женската тоалетна — обект на постоянното им посещение заради обременените им мехури — и на връщане я представи на още няколко жени от префинения й социален кръг. После влезе в оживена дискусия с една своя дългогодишна приятелка относно предстоящия бал на дъщеря й и Корделия се оттегли в периферията на групата.
Тя отстъпи тихо назад, отделяйки се (опита се да не си помисли „от стадото“) за миг мълчаливо съзерцание. Каква странна смесица беше Бараяр — в един миг уютен и близък, а в следващия — ужасяващ и чужд… но представлението беше интересно… А! Ясно какво липсваше! На колонията Бета церемония от такава величина би се предавала изцяло по холовизията, за да бъде споделена на живо от цялата планета. Всяко движение би било внимателно репетиран танц край видеокамерите и коментаторите. Тук не се виждаше холовизор. Единствените записи се правеха от Имперската служба за сигурност за личните й цели, които нямаха нищо общо с хореографията.