— Лейди Воркосиган? — каза нечий учтив глас. Корделия прекъсна размишленията си и се обърна. Беше комодор граф Вордариан. Той носеше червено-синя, а не личната си униформа, което показваше, че е на действителна служба и несъмнено краси Имперския генерален щаб. В кой ли отдел? А, да, в оперативния, Арал нали й беше казал. Държеше чаша и се усмихваше сърдечно.
— Кажете, граф Вордариан — отзова се тя също усмихната. Бяха се виждали пътьом достатъчно често, тъй че Корделия реши да се държи, сякаш се познават. Регентските задължения нямаха свършване, колкото и да й се искаше — отдавна вече бе време да започне да си създава свои собствени връзки, а не да търси от Арал напътствия за всяка нова крачка.
— Добре ли прекарвате? — попита той.
— О, да. — Тя се опита да измисли какво още да каже. — Прекрасно е.
— Като вас, миледи — вдигна в нейна чест чашата си той и отпи.
Сърцето й се разтуптя, но тя откри причината преди очите й да се разширят забележимо. Последният бараярски офицер, който бе вдигал наздравица в нейна чест, беше адмирал Ворутиър, при съвсем различни обстоятелства. Вордариан случайно беше повторил жеста му съвсем точно. Сега не беше време за мъчителни спомени. Корделия премига.
— Лейди Ворпатрил ми помогна много. Тя е безкрайно великодушна.
Вордариан кимна деликатно към корема й.
— Разбирам, че трябва да изкажа поздравленията си и на вас. Момче ли е, или момиче?
— А? О, да, момче е, благодаря ви. Казаха ми, че името му трябва да бъде Пьотър Майлс.
— Изненадан съм. Мислех си, че лорд-регентът ще иска първо да има дъщеря.
Корделия наведе глава, озадачена от ироничния му тон.
— Всичко това започна преди Арал да стане регент.
— Но сигурно сте знаели, че му предстои да го назначат.
— Не знаех. Но си мислех, че всички вие, бараярски милитаристи, сте луди по синовете. Защо смятате, че би искал дъщеря? — „Аз искам дъщеря…“
— Струваше ми се, че лорд Воркосиган ще мисли за, хм, работата си в дългосрочен план. Има ли по-добър начин да укрепи приемствеността на властта си след регентството освен да стане тъст на императора?
Корделия се стресна.
— Мислите, че залага приемствеността на управлението на планетата на възможността двама юноши да се влюбят един в друг след петнайсетина години?
— Любов? — Сега той изглеждаше объркан.
— Вие, бараярците, сте… — Тя прехапа език преди да каже „луди“. Би било нелюбезно. — Арал определено е по… практичен. — Макар че едва ли можеше да го нарече неромантичен.
— Извънредно любопитно — каза той. Погледът му пак се спря върху корема й. — Според вас той обмисля нещо по-непосредствено?
— Моля?
Той се усмихна и сви рамене. Корделия се намръщи.
— Да не би да имате предвид, че ако щяхме да имаме момиче, всеки щеше да си мисли така?
— Със сигурност.
Тя въздъхна.
— Боже мой. Това… Не мога да си представя, че някои здравомислещ би се стремил към бараярската власт. Доколкото разбирам, тя прави човек мишена за всеки маниак. — Корделия си представи лейтенант Куделка, с окървавено лице и оглушал. — А е жалко и за жената, която е имала лошия късмет да се свърже с него.
Той я погледна внимателно.
— Имате предвид онзи нещастен инцидент? Има ли някакви резултати от разследването, знаете ли?
— Не съм чула нищо. Негри и Илян говорят най-вече за сетаганданиите. Но човекът, който е изстрелял гранатата, се е измъкнал невредим.
— Много лошо. — Той пресуши чашата си и я смени с нова, донесена му незабавно от прислужник, облечен в ливреята на Ворбара. Корделия погледна пълните с вино чаши с копнеж. Но й бе забранено да пие. Още един плюс на бетанската бременност в маточни репликатори. У дома тя би могла да се трови спокойно, докато детето й растеше, наблюдавано денонощно от трезви специалисти, на сигурно и безопасно място в репликаторните банки. Ами ако тя бе попаднала под звуковата граната… Ах, как копнееше за едно питие!
Е, не й трябваше умопомрачаващият етанол, разговорът с бараярци бе достатъчно умопомрачителен. Потърси с поглед Арал в тълпата — ето го, и Ку е до рамото му. Разговаряха с Пьотър и други двама възрастни, побелели мъже в графски ливреи. Както бе предрекъл Арал, слухът му се беше нормализирал за два дни. Но очите му още се местеха от лице на лице, попивайки движението на устните, а почти недокоснатата чаша само красеше ръката му. По задължение, несъмнено. Щеше ли някога да се освободи от задължения?
— Смути ли го много нападението? — попита Вордариан, проследявайки погледа й.
— А вие нямаше ли да се смутите? — каза Корделия. — Не знам… той е бил свидетел на толкова много насилие през живота си, повече, отколкото мога да си представя. Може да е почти като… заглушаващ шум. Който може да се изчисти — „Иска ми се да можех да го изчистя.“