Колко ли силно трябваше да е наранен и колко ли страстно трябваше да копнее нещо един твърдоглавец, за да се превърне в хитрец? Не беше сигурна. Навярно защото не знаеше колко е щастлива с Арал, Вордариан не можа да усети колко силно й е въздействала атаката му. Но задължително ли личната неприязън означаваше и политическа? Не. Омразата му бе огромна, а ударът му беше премерен прецизно, макар и в погрешна посока.
— Прехвърлете го в съкратения си списък — повтори тя.
Илян разпери ръце — жестът му беше не само примирителен, в него се долавяше и някаква мисъл.
— Много добре, миледи.
ШЕСТА ГЛАВА
Корделия гледаше как сянката на леколета се носеше по земята под тях — мъничко петънце, устремено на юг. То пресичаше ниви, потоци, реки и прашни пътища — транспортната мрежа беше рудиментарна, защото развитието й бе преустановено от личния въздушен транспорт, донесен от повея на галактическата технология в края на Периода на изолация. Напрежението й отслабваше с всеки нов километър, който я отделяше от възбудената парникова атмосфера на столицата. Да прекара един ден в провинцията бе прекрасна идея, макар и малко закъсняла. Искаше й се само Арал да можеше да е тук.
Забелязъл някакъв синор под тях, сержант Ботари промени курса на леколета. Седящата зад Корделия Друшнакови се опита да не падне върху нея. Доктор Хенри, седнал до сержанта пред тях, гледаше навън почти с толкова голям интерес, колкото и Корделия.
— Много ви благодаря за поканата за обяд, миледи Воркосиган. Рядка привилегия е да посетиш личното имение на Воркосиган — каза той.
— Така ли? — отвърна Корделия. — Знам, че не приемат много хора, но приятелите по езда на граф Пьотър се отбиват там доста често. Очарователни животни — Корделия се замисли за миг, а после реши, че доктор Хенри ще разбере и без да му обяснява, че „очарователни животни“ се отнася за конете, а не за приятелите на граф Пьотър. — Само да намекнете, че ви интересуват, граф Пьотър ще ви разведе лично из конюшнята.
— Не познавам генерала. — Доктор Хенри изглеждаше уплашен от перспективата и разхлаби яката на зелената си униформа. Учен-изследовател от Имперската военна болница, Хенри си бе имал достатъчно често работа с високопоставени хора, за да не се страхува от тях. Очевидно проблемът се дължеше на цялата тази бараярската история, която се приписваше на Пьотър.
Той бе получил титлата си на двайсет и две годишна възраст, водейки свирепа партизанска война със сетаганданците в планината Дендарии, която точно сега се синееше на южния хоризонт. Титлата било единственото, с което тогавашният император Дорка Ворбара бил в състояние да го възнагради по това време — в този отчаян момент изобщо не можело да става и дума за заплащане. Двайсет години по-късно Пьотър отново променил бараярската история, възкачвайки на престола Ецар Ворбара по време на гражданска война, довела до низвергването на лудия император Юри.
— С него се общува лесно — успокои доктора Корделия. — Просто изразете възхищението си от конете, задайте му няколко въпроса за войните и ще можете спокойно да прекарате цялото останало време в слушане.
Хенри вдигна вежди, търсейки да открие ирония на лицето й. Той беше умен човек. Корделия му се усмихна весело.
Забеляза, че Ботари я наблюдава мълчаливо в огледалото над контролния пулт. Отново. Изглеждаше напрегнат. Издаваха го ръцете му и опънатите мускули на шията му. Безизразните му жълти очи бяха винаги непроницаеми — разположени прекалено дълбоко, твърде близко едно до друго и не съвсем на едно и също ниво над острите му скули и дългата тясна челюст. Тревога от посещението на доктора? Съвсем естествено.
Земята под тях бе равнинна, но скоро се набразди от планинските хребети, разпокъсващи езерната област. Стори й се, че забелязва първия сняг по най-високите върхове. Ботари прехвърли леколета над три поредни хребета и отново го снижи в една тясна долина. След още няколко минути прехвърлиха нов хребет и пред очите им се появи издълженото езеро. Един невероятен лабиринт от изгорели укрепления образуваше черна корона на някакъв нос в езерото, а под него се бе приютило малко селце. Ботари плавно приземи леколета на един кръг, нарисуван върху настилката на най-широката улица в селото.
Доктор Хенри взе чантата с медицинските си принадлежности.
— Прегледът ще отнеме само няколко минути — увери той Корделия. — После можем да продължим.
„Не го казвайте на мен, кажете на Ботари.“ Корделия усещаше, че доктор Хенри малко се притеснява от сержанта. Той продължаваше да се обръща към нея, а не към него, сякаш тя беше някакъв преводач, който би могъл да изрази всичко по начин, разбираем за Ботари. Ботари беше страховит, наистина, но това, че докторът не му говореше, нямаше да го омагьоса да изчезне.