— Майка ми е инженер по медицинската техника и поддържане в болницата „Силика“ — обясни тя, когато докторът спря да поеме глътка въздух. — Работи по подобни проекти непрекъснато. — Хенри удвои техническото си изложение и зачака одобрение.
Корделия поздрави две жени на улицата по име и учтиво ги представи на доктор Хенри.
— Те са съпруги на двама от верните войници на граф Пьотър — поясни тя, когато отминаха.
— Не предпочитат ли да живеят в столицата?
— Някои предпочитат, други остават тук. Очевидно зависи от хората. Тук се живее много по-евтино, а на тях не им плащат толкова, колкото си представях. Някои провинциалисти са подозрителни към градския начин на живот, струва им се, че нравите тук са по-чисти — усмихна се кратко тя. — Един от войниците си има по една жена и на двете места. И досега никой от колегите му не се е раздрънкал.
Хенри вдигна вежди.
— Сигурно си живее добре.
— Всъщност не. Хронично е без пари и винаги изглежда притеснен. Но не може да реши от коя да се откаже. Очевидно наистина ги обича и двете.
Когато доктор Хенри се отдръпна да поговори с един старец, когото срещнаха при пристанището, за евентуално наемане на лодка, Друшнакови се приближи към Корделия и каза тихо и разтревожено:
— Миледи… как е станало така, че сержант Ботари се е сдобил с бебе? Не е женен, нали?
— Мислиш ли, че му го е донесъл щъркелът? — попита Корделия.
— Не.
От намръщеното лице на телохранителката й ставаше ясно, че Дру не одобрява нейната лекомисленост. Корделия не можеше да я вини и само въздъхна. „Как да се измъкна сега?“
— Но това не е далеч от истината. Маточният репликатор на момиченцето е бил пратен по бърз куриер от Ескобар след войната. Родено е в една лаборатория в Императорската военна болница под наблюдението на доктор Хенри.
— Наистина ли е на Ботари?
— О, да. Генетично доказано е. Нали начинът, по който се идентифицира… — Корделия спря по средата на последното изречение. Трябваше да внимава…
— Каква е цялата тази история за седемнайсетте репликатора? И как се е оказало бебето в репликатора? Да не би… да не би да е някакъв експеримент?
— Прехвърляне на плацента. Деликатна операция, дори и според галактическите стандарти, но съвсем не е експеримент. Виж. — Корделия замълча, мислейки бързо. — Ще ти кажа истината. — „Само че не цялата.“ — Малката Елена е дъщеря на Ботари и една млада ескобарка — офицер от тяхната армия, на име Елена Висконти. Ботари… я обичаше… много. Но след войната тя не поиска да дойде с него на Бараяр. Детето е било заченато… в бараярски стил, а после, когато са се разделили, е било прехвърлено в репликатор. Имало е и други подобни случаи. Всичките репликатори са били пратени в Имперската военна болница, която е била заинтересована да научи нещо повече за тази технология. След войната Ботари беше подложен на… медицинска терапия в продължение на доста време. Но когато се оправи, пое опеката над нея.
— И останалите ли са взели бебетата си?
— По това време повечето от другите бащи бяха вече мъртви. Децата бяха пратени в сиропиталището на Имперската служба. — Поне такава беше официалната версия.
— О — намръщено сведе поглед Дру. — Това изобщо… трудно е да си представя Ботари… Казано честно — започна тя в изблик на откровеност, — не съм сигурна, че бих искала да отстъпя опеката над едно толкова миличко котенце на Ботари. Не ви ли се струва, че е малко особен?
— Арал и аз непрекъснато контролираме положението. Засега Ботари се справя отлично и й осигурява всичко, от което се нуждае. Да не би Ботари да те е… тоест да те безпокои?
Друшнакови я погледна така, сякаш искаше да каже: „Шегуваш ли се?“
— Прекалено едър е. И грозен. И понякога си… говори сам. А и по цели дни боледува, не може да стане от леглото, но няма треска или нещо подобно. Началникът на хората на граф Пьотър смята, че симулира.
— Не симулира. Но се радвам, че споменаваш за това. Ще накарам Арал да поговори с началника и да му обясни.
— Но изобщо ли не се боите от него? Поне в лошите му дни?
— Бих могла да плача за Ботари — каза бавно Корделия, — но не и да се страхувам от него. В лошите му дни или когато и да било. Ти също не трябва да се боиш. Това е… това е дълбока обида за него.
— Съжалявам. Много тъжна история. Не е изненадващо, че не говори за ескобарската война.
— Да, бих била… благодарна, ако се въздържиш да я споменаваш. Споменът е извънредно болезнен за него.
След кратък преход над залива стигнаха от селото в провинциалното имение на Воркосиган. Преди век замъкът бе играл ролята на аванпост за крепостта на езерния нос. Съвременните оръжия бяха извадили от употреба наземните укрепления и старата каменна казарма бе преустроена за по-мирни цели. Очевидно доктор Хенри беше очаквал нещо величествено, защото каза: