— Не. Но вие го знаете.
— Но помня как вярвах, че е. — Той притисна с длани челото си и разтри врата си.
— Тя беше военнопленница — каза Корделия. — Красотата й привлече вниманието на Ворутитър и Сердж и те замислиха план как да я изтезават без причина — не заради военен шпионаж, дори не заради политически тероризъм — просто за свое удоволствие. Изнасилиха я. Но вие знаете това. Поне отчасти.
— Да — промълви той.
— Взеха й противозачатъчния имплантат и допуснаха или по-точно направиха така, че да забременее от вас. Всичко това бе част от садистичния им замисъл. Първата част. Но слава Богу, не доживяха да изпълнят втората.
Той сви колене и ги прегърна с ръцете си — тялото му заприлича на силно стегната топка. Дишаше учестено и задъхано. Лицето му беше леденобяло, лъснало от хладна пот.
— Виждате ли червени кръгове около мен сега? — попита любопитно Корделия.
— Всичко е… в розова мъгла.
— А последната картина?
— О, миледи — преглътна той. — Каквото и да се е случило… аз знам, че е нещо тясно свързано с онова, което най-много не са искали да си спомням. — Той преглътна отново. Корделия започна да разбира защо не беше докоснал обяда си.
— Искате ли да продължите? Можете ли да продължите?
— Трябва да продължа, миледи. Капитан Нейсмит. Защото помня вас. Помня, че ви видях. Просната на леглото на Ворутиър без никакви дрехи, гола. Течеше ви кръв. Гледах ви и… Искам да знам… Трябва да знам. — Той стисна главата си и се наведе към Корделия. Лицето му беше кухо, призрачно, жадно.
Кръвното му налягане трябва да бе фантастично високо, за да предизвика тази чудовищна мигрена. Ако стигнеха прекалено далеч, до последната истина, дали нямаше опасност да получи удар? Колко много психоинженерство бе вложено, за да програмират собственото му тяло да го наказва заради забранените му мисли…
— Изнасилих ли ви тогава, миледи?
— Моля? Не, разбира се! — Тя седна изправено, яростно възмутена. Те му бяха отнели този спомен? Бяха дръзнали да му отнемат този спомен?
Той започна да плаче — ако накъсаното му дишане, сгърченото лице и капещите от очите му сълзи означаваха плач. Равни части агония и радост.
— О, слава Богу!… Сигурна ли сте?…
— Ворутиър ви нареди да ме изнасилите. Вие отказахте. Без надежда за спасение или награда. Това ви причини ужасни неприятности за известно време.
Тя би му доразказала и останалото, но той бе в толкова ужасяващо състояние, че бе невъзможно да се предвидят последиците.
— Откога си спомняте това?
— Още от първия път, когато ви видях отново. От това лято. Когато пристигнахте, за да се омъжите за лорд Воркосиган.
— И повече от шест месеца сте пазили това в главата си, без да посмеете да ме попитате?
— Да, миледи.
Тя се отпусна ужасена, дишайки през стиснатите си устни.
— Следващия път не чакайте толкова дълго.
Преглъщайки трудно, той се изправи и вдигна ръце за извинение, прехвърли се през каменната облегалка на пейката и изчезна в храстите. Няколко минути тя се вслушваше тревожно в сухото повръщане на празния му стомах. Извънредно лош пристъп… но накрая повръщането намаля и спря. Ботари се върна, избърсвайки устни — изглеждаше съвсем блед, сякаш не му бе олекнало. Блестяха оживени само очите му.
Но блясъкът им изчезна, когато той седна и се замисли. Изтри длани в панталоните си и погледна ботушите си.
— Но само това, че не вие сте били жертвата ми, не ме прави по-малко изнасилвач, нали?
— Съвсем вярно.
— Не мога… да си вярвам. Как можете да ми вярвате вие?… Знаете ли кое доставя по-голямо удоволствие от секса?
Тя се запита дали не трябва рязко да промени темата, за да не й се наложи да избяга с писък. „Ти го насърчи, сега ще търпиш.“
— Продължавайте.
— Убийството. Човек се чувства дори още по-добре след него. А не би трябвало да доставя… такова удоволствие. Лорд Воркосиган не убива така. — Той присви очи, вдигна вежди, но болката го отпусна. Навярно защото говореше твърде общо, без да си спомня за Ворутиър.
— Понеже се освобождава яростта, предполагам — каза Корделия предпазливо. — Как може да сте насъбрали толкова ярост в себе си? Чак е очевидна. Хората я усещат.
Той притисна длан до слънчевия си сплит.
— Това е дълга история. Обикновено съм спокоен. Но понякога внезапно ме прихваща.
— Дори Ботари се страхува от Ботари — промълви тя в почуда.
— Вие обаче не се страхувате. Вие се боите от мен даже по-малко, отколкото лорд Воркосиган.