— При Ку е много трудно да се разбере — каза Воркосиган — Той крие болката си толкова отдавна, че вече му е станало почти втора природа. Продължете.
— Сега трябва да се върна малко назад. Моят човек, който е прикрепен към Ку, ги е проследил в онази дупка лично. Не е познавал мястото и не е бил облечен подходящо — Ку имаше две резервации за някакво музикално представление и до към девет часа снощи смятахме, че отива там. Моят човек влязъл вътре и изчезнал — между първата и втората ежечасни проверки. Дали е бил убит? Или отвлечен? Пребит? Или пък е бил подставено лице, двоен агент? Няма да разберем, докато не го открием — жив или мъртъв. Трийсет минути след пропуснатата проверка моите хора пуснали друга опашка. Но той търсил другия. Ку е бил непокрит в продължение на цели три часа, преди надзирателят на нощната ми смяна да застъпи и да научи. За щастие Ку е прекарал по-голямата част от това време в стария бардак на Ботари.
Надзирателят на нощната смяна, когото искрено препоръчвам, пренасочил агента и пуснал допълнителен въздушен патрул. Тъй че, когато агентът накрая пристигнал на мястото на онази отвратителна сцена, е можел да повика почти незабавно патрула и да пусне половин дузина от униформените ми борци. Положението с шоковите палки е било много лошо, но не чак толкова, колкото би могло да бъде. На нападателите на Ку очевидно им е липсвало… да речем, въображението, с което би подходил в същата ситуация покойният адмирал Ворутиър. А може би просто не са имали време да станат наистина изтънчени.
— Слава Богу — промълви Воркосиган. — А убитите?
— Двама са работа на Ботари — чисти удари, а един е на Ку — прерязал му е гърлото. Опасявам се, че един е мое дело. Момчето получи алергична реакция и изпадна в анафилактичен шок от наркотика при разпита. Пратихме го в Имперската военна болница, но не можаха да го спасят. Това не ми харесва. Сега му правят аутопсия, опитват се да открият дали е починал от естествена смърт, или в резултат на разпита.
— А бардакът?
— Оказа се съвсем законно — ако това е точната дума — кооперативно взаимоспомагателно дружество. Според оцелелите, които заловихме, решили да нападнат Ку, защото „ходел смешно“. Очарователно. Макар че и Ботари не е ходел съвсем по права линия. Никой от заловените не е нечий агент. За мъртвите не мога да кажа нищо. Надзиравах разпита лично и мога да се закълна в това. Бяха прекалено шокирани от факта, че представляват интерес за Имперската служба за сигурност.
— Нещо друго? — попита Воркосиган.
Илян скри с длан прозявката си и се извини:
— Нощта беше дълга. Надзирателят на нощната смяна ме измъкна от леглото след полунощ. Славен човек е, има добра преценка. Не, като че ли това е всичко, с изключение на мотивацията на Ку да отиде там. Думите му бяха доста мъгляви и когато му зададох този въпрос, помоли за болкоуспокоителни лекарства. Надявах се, че вие ще можете някак си да успокоите параноята ми. Заболява ме глава, когато се налага да подозирам Ку. — Той се прозя отново.
— Аз мога да ви помогна — каза Корделия. — Но само но отношение на параноята, не на доклада ви, разбирате ли?
Той кимна.
— Струва ми се, че е влюбен. В края на краищата, вие не проверявате нещо, ако не възнамерявате да го използвате. За съжаление неговата проверка му е струвала много. Предполагам, че ще бъде извънредно потиснат и чувствителен за доста време.
Воркосиган кимна с разбиране.
— Имате ли представа в кого е влюбен? — попита автоматично Илян.
— Да, но не мисля, че е ваша работа. Особено при положение, че няма да излезе нищо.
Илян сви рамене и тръгна да търси изгубената си овца — изчезналия мъж, назначен да следи Куделка.
Сержант Ботари се върна в замъка Воркосиган, но не застъпи на служба — носеше пластмасова шина на счупената си ръка. Не даваше никаква информация за бруталното нападение и обезсърчаваше любопитните с мрачен поглед и нечленоразделно сумтене.
Друшнакови не го попита нищо и не коментираше случилото се. Но Корделия я забеляза случайно да хвърля тъжен поглед към пустия комуникационен пулт в библиотеката, свързан с Императорската резиденция и генералщабната квартира, където обикновено работеше Куделка.
Лейтенант Куделка се върна на следващия месец, очевидно съвсем весел и неповлиян от премеждието си. По свой собствен начин обаче и той съобщаваше за него толкова, колкото и Ботари. Да разпитваш Ботари бе все едно да разпитваш стена. Да разпитваш Куделка бе все едно да разговаряш с поточе: човек получаваше в отговор бълбукане, малки въртопи от шеги или вицове, които отнасяха неумолимо течението на разговора надалеч от първоначалната тема. Корделия реагира на слънчевото му държане с автоматична благосклонност, уважавайки очевидното му желание да се изплъзне колкото се може по-леко. Но вътрешно изпитваше силни съмнения.