— Глупости — задавено каза тя. — Уплашихте ме до смърт. — После импулсивно отдръпна обляното си в сълзи лице от хладната копринена тапицерия на канапето и се притисна до топлата, груба зелена униформа на рамото му — и може би точно това го накара да е откровен с нея.
— Не можете да си представите какво е. — прошепна развълнувано Куделка. — Те ме съжаляват, разбирате ли? Дори той ме съжалява. — явно имаше предвид Воркосиган. — Това е стотици пъти по-лошо от презрението. И ще продължава така завинаги.
Тя поклати глава — не можеше да възрази на тази неумолима истина.
— И аз мразя тази планета — продължи той. — Точно толкова, колкото ме мрази и тя. Понякога и повече. Тъй че виждате, не сте само вие.
— Толкова много хора се опитват да го убият — промълви тя, презирайки се заради слабостта си. — Някакви непознати… и накрая някой непременно ще го убие. Непрекъснато мисля за това. — Дали щеше да бъде бомба? Някаква отрова? Плазмен пистолет, който да обгори лицето на Арал, без да остави дори устни, които тя да целуне за сбогом?
Вниманието на Куделка се насочи от собствената му мъка към нейната и той сбърчи вежди.
— О, Ку — продължи тя, свеждайки невиждащ поглед към скута му и поглаждайки ръкава му. — Няма значение колко много боли, моля те, не му причинявай това. Той те обича… ти си му като син, точно такъв син, какъвто винаги е искал. Това — кимна тя към оставената върху канапето сабя, която блестеше по-силно от коприната, — ще разкъса сърцето му. Този пост непрекъснато го залива с лудост, а изисква от него справедливост. Той не може да работи другояче, освен с цяло сърце. Или накрая ще започне да отвръща с лудост, като всичките си предци. А и тук е ужасно влажно! Няма да е моя вината, ако синът ми се роди с хриле! — прибави тя в изблик на неовладяема алогичност.
Куделка я прегърна и нежно попита:
— Боите ли се… от раждането?
Корделия замря, оказала се в лице в лице с потисканите си страхове, после призна.
— Не вярвам на вашите лекари.
Той се усмихна иронично.
— Не мога да ви обвинявам.
Тя се разсмя, после вдигна ръка и избърса ситните капчици кръв от шията му.
— Когато обичаш някого, сякаш си в неговата кожа. И всяка болка е удвоена. А аз толкова ви обичам, Ку. Бих искала да ми позволите да ви помогна.
— Терапия ли е това, Корделия? — Беше гласът на Воркосиган студен и рязък. Тя вдигна поглед изненадана и го видя да стои пред тях, с лице, замръзнало като гласа му. — Разбирам, че имаш доста бетански… опит в тези неща, но те моля да оставиш лечението на някой друг.
Куделка почервеня и се отдръпна от нея.
— Сър — започна той провлечено, стреснат колкото и самата Корделия от ледения гняв в очите на Воркосиган. Арал ги стрелна с очи и двамата млъкнаха.
Корделия пое дълбоко дъх, готвейки се да каже нещо, но от устните й излезе само едно яростно: „Ох!“. Воркосиган вече се беше обърнал и излезе от стаята с вдървена походка.
Целият червен, Куделка се подиря на сабята си и се изправи. Дишането му бе учестено.
— Извинете ме, миледи.
— Ку — каза Корделия, — знаете, че той нямаше предвид подобно нещо. Говореше, без да мисли, сигурна съм, че не е… не е…
— Да, разбирам — отвърна Куделка и я погледна безизразно. — Предполагам, цял свят знае, че съм съвсем безвреден за брака на всеки мъж. Но ако ме извините, миледи, наистина трябва да свърша нещо.
— О! — Корделия не знаеше дали е ядосана повече на Воркосиган, на Куделка, или на самата себе си. Тя скочи и напусна стаята, подхвърляйки през рамо: — Да вървят по дяволите всички бараярци!
На пътя й се изпречи Друшнакови и плахо попита:
— Миледи?
— И ти, ти безполезна… пуйко. — озъби й се Корделия — Защо не се оправяш със собствените си проблеми? Вие, бараярските жени, очевидно очаквате да ви поднесат живота на тепсия. Не става така!
Момичето отстъпи смутено. Корделия овладя кипналата си ярост и попита вече по-спокойно:
— Накъде тръгна Арал?
— Ами… нагоре по стълбите, миледи.
На помощ й дойде острото й чувство за хумор:
— Случайно да вземаше по две стъпала едновременно?
— Хм… всъщност, по три — отговори плахо Дру.
— По-добре да поговоря с него. — каза Корделия, прокарвайки пръсти през косата си. Чудеше се дали ако се разплаче пред Арал, ще може да постигне нещо. „Кучият му син.“ А си бе мислела, че няма навика да ругае.
Тя тръгна след него, а гневът й се изпаряваше заедно със силите й, докато изкачваше стълбите. „Тази бременност определено започва да ме забавя.“ По коридора видя един от часовоите.
— Оттук ли мина лорд Воркосиган?
— Да, отиде в покоите си, миледи — отвърна той и погледна любопитно след нея.