— О, не и двамата. — промълви Корделия.
Ворхалас се задъхваше от омраза.
— Копеле мръсно! Студенокръвно копеле! Седеше хладен като камък, докато отсичаха главата му. Нищо ли не почувства? Или ти е доставило удоволствие, милорд регенте? Тогава се заклех да ти отмъстя.
Настъпи продължително мълчание, после Воркосиган се наведе към него и протегна ръка, но не го докосна, а се подпря на стената до главата му.
— Не успя да ме убиеш, Евън — прошепна дрезгаво той.
Ворхалас се изхрачи в лицето му — слюнката беше кървава. Воркосиган дори не помръдне да я избърше.
— Не успя да убиеш и жена ми — продължи напевно той. — Но уби сина ми. Мечтал ли си някога за такъв сладък реванш? Имаш го. Погледни очите й, Евън. Можеш да се удавиш в тези морскосиви очи. Аз ще ги гледам всеки ден през остатъка от живота си. Тъй че радвай се на отмъщението си, Евън. Опий се от него. Обгърни се в него по време на нощното бдение. То е цялото твое. Давам ти го. Що се отнася до мен, аз се натъпках догоре с него и избълвах червата си.
Погледът на Ворхалас мина край него и за пръв път се спря върху Корделия. Тя мислеше за детето в утробата си, за нежните му хрущялни кости, които навярно вече започваха да загниват, да се изкривяват, да се ронят, но не можеше да мрази Ворхалас, макар че за миг се опита. Имаше чувството, че с някакво друго зрение прониква в наранената му душа, както лекарите проникват в раненото тяло с диагностичните си апарати. Виждаше всичките му емоционални страдания, всички тумори на породения от тях гняв и преди всичко дълбоката рана от смъртта на брат му.
— Не му е доставило удоволствие, Евън — каза тя. — Ти какво очакваше от него? Помислял ли си за това?
— Малко човешка жалост — изръмжа той. — Той можеше да спаси Карл. Дори и тогава можеше. Отначало помислих, че е дошъл затова.
— О, Господи — каза Воркосиган. На лицето му се изписа страдание от мимолетното видение на проблесналата и угаснала надежда, предизвикано от тези думи. — Аз не играя театър с човешкия живот, Евън!
Ворхалас се скри зад омразата си като зад щит.
— Върви по дяволите!
Воркосиган въздъхна и се отдръпна от стената. Лекарят настоятелно им напомни, че ги очаква кола, за да ги отведе в Имперската военна болница.
— Отведи го, Илян. — каза уморено Воркосиган.
— Почакайте. — каза Корделия. — Трябва да разбера, трябва да го питам нещо.
Воркосиган я погледна намръщено.
— Това ли искахте да постигнете? Имам предвид, когато сте избрали точно това оръжие? И точно тази отрова?
Той отмести погледа си от нея.
— Това ми попадна в арсенала. Не мислех, че ще успеете да разпознаете газа и да получите антидота от Имперската болница…
— Свалихте от мен тежко бреме — промълви тя.
— Антидотът пристигна от императорската резиденция — поясни Воркосиган. — А това е само четвърт от разстоянието до болницата. В лазарета на императора имат всичко. Що се отнася до разпознаването на газа… Бях там, при потушаването на карианския бунт. Бях едва на твоята възраст или малко по-млад. Мирисът ми припомни всичко. Момчетата изхрачваха дробовете си в кръв… — Той сякаш потъна в себе си, в миналото.
— Не желаех специално вашата смърт. Просто вие бяхте на пътя ми, между мен и него — каза Ворхалас, без да гледа към закръгления й корем. — Не исках това. Исках да убия него. Дори не знаех, че спите в една стая. — Погледът му блуждаеше във всички посоки, освен в нейната. — Изобщо не съм искал да убивам вашето…
— Погледнете ме — изхриптя тя — и кажете думата силно.
— Бебе — прошепна той и внезапно избухна в ридания.
Воркосиган застана до нея и промълви:
— По-добре да не беше правила това… Напомня ми за брат му. Защо означавам смърт за това семейство?
— Още ли искаш да се радва на отмъщението си?
Той за миг долепи чело до рамото й.
— Не. Ти ни излекува от яростта ни, мили капитане. Но, оо… — Той изстена и посегна да погали корема й, но осъзнал, че са заобиколени от мълчаливи зрители, се изправи. — Утре сутрин искам подробен доклад, Илян. В болницата.
Хвана я под ръка и се обърнаха да последват лекаря. Корделия не знаеше дали Арал се опитва да помогне на нея, или на самия себе си.
В комплекса на Имперската военна болница я заобиколи цяла тълпа. Лекари, сестри, санитари, стражи. Още на влизане отделиха Арал от нея и това я накара да се почувства неспокойна и самотна в тълпата. Почти не им говореше — само празни любезности, автоматични като навиване на часовник. Искаше й се шокът да бе предизвикал безсъзнание, вцепенение, лудост, отхвърляща реалността, халюцинации, каквото и да е. Вместо това просто се чувстваше уморена.