Бебето мърдаше в нея, пърхаше, въртеше се. Очевидно тератогенният антидот бе отрова със забавено действие. Очевидно им бе отпуснато още малко време заедно и тя изливаше обичта си към него през кожата си, галейки бавно корема си с връхчетата на пръстите.
„Добре дошъл на Бараяр, сине мой, добре дошъл в земята на людоедите. Тази планета дори не изчаква обичайните осемнайсет-деветнайсет години, за да те изяде.“ Хищна планета.
Настаниха я в луксозна единична стая в крилото за високопоставени личности, спешно освободено само за тях. Корделия с облекчение разбра, че Воркосиган е в стаята точно срещу нейната. Вече облечен в зелена военна пижама, той дойде да я види веднага, щом я сложиха да си легне. Тя успя да му се усмихне, но не се опита да седне. Силата на гравитацията я теглеше към центъра на света. Противодействаха й единствено твърдостта на леглото, на сградата, на земната кора — у нея не бе останала и капчица воля за това.
Зад Арал вървеше разтревожен санитар.
— Помнете, сър, не се опитвайте да говорите много, докато докторът не ви даде лекарство за овлажняване на гърлото.
Сивкавата светлина на зората бледнееше в прозорците. Арал приседна на ръба на леглото, пое ръката и и я погали.
— Студена си, мили капитане — прошепна дрезгаво той.
Тя кимна. Боляха я гърдите, гърлото я дереше, синусите й горяха.
— Изобщо не трябваше да им позволявам да ме уговорят за тази работа — продължи той. — Толкова съжалявам…
— Аз също те уговарях. Ти се опита да ме предупредиш. Вината не е твоя. Така ти изглеждаше правилно. И е правилно.
Той поклати глава.
— Не говори. Това наранява тъканта на гласните струни.
Тя даде воля на едно безрадостно „Ха-ха!“ и постави пръст върху устните му, когато се опита да заговори отново. Воркосиган кимна, после се изправи и двамата останаха известно време вгледани един в друг. Той нежно отмести разрошената коса от лицето й и тя притисна успокоително широката му длан към бузата си. Прекъсна ги група лекари и санитари, които го отведоха, за да го подложат на лечение в собствената му стая.
— Скоро ще дойдем да се погрижим за вас, миледи — каза със злокобен глас главният лекар.
Върнаха се след малко, за да й направят гаргара с гадна розова течност, накараха я да диша в някакъв апарат и накрая излязоха с шум. Сестрата й донесе закуска, но Корделия не я докосна.
После отново влезе комисия от намръщени лекари. Докторът, който бе дошъл през нощта от императорската резиденция, сега бе облечен стегнато в цивилни дрехи. Личният й лекар бе следван от някакъв по-млад, чернокос мъж в униформата на Службата с капитански петлици на яката. Тя хвърли поглед към лицата им и се сети за Цербер.
Нейният лекар представи непознатия:
— Това е капитан Вааген от изследователското отделение на Имперската военна болница. Той е наш резидент-експерт по военните отрови.
— По изобретяването или по прочистването им, капитане? — попита Корделия.
— И по двете, миледи. — Беше застанал в агресивно-парадна поза.
Нейният лекар се усмихна насила.
— Милорд регентът ме помоли да ви информирам за графика на лечението и прочие. Опасявам се — прочисти гърлото си той, — че би било най-добре да насрочим аборта незабавно. Вече сте в прекалено напреднала бременност и за възстановяването ви е необходимо да ви освободим от физиологичното напрежение колкото е възможно по-скоро.
— Нищо ли не може да се направи? — попита тя безнадеждно, вече разбрала отговора по лицата им.
— Страхувам се, че не — каза тъжно лекарят.
Мъжът от императорската резиденция кимна утвърдително.
— Прегледах литературата — обади се неочаквано капитанът, като гледаше през прозореца, — и попаднах на един експеримент с калций. Наистина, получените резултати не са били особено окуражителни…
— Струва ми се, че се споразумяхме да не обсъждаме повече това — хвърли му свиреп поглед мъжът от резиденцията.
— Вааген, това е жестоко — каза нейният лекар. — Само събуждаш измамни надежди. Не можеш да превърнеш съпругата на регента в едно от своите нещастни опитни животни, само за да стреляш наслуки. Получи си своето разрешение за аутопсия от регента — спри дотук!
За миг светът й отново се преобърна с главата нагоре и тя се вгледа в лицето на човека, който беше предложил своя план. Познаваше този тип хора: те бяха полу на прав път, полусамовлюбени, постигаха половинчати успехи, хвърляха се от една мономания на друга като пчелички, опрашващи цветя, събираха малко плодове, но посяваха семена зад себе си. За него тя лично не означаваше нищо — само материал за написване на научен труд. Рискът, който поемаше тя, не ужасяваше въображението му — тя не бе личност, а болестно състояние. Корделия му се усмихна, бавно и безумно — той бе неин съюзник в лагера на врага.