— Толкова бързо ли действат?
— Пет дни след самото зачеване — задържа ръката й Корделия. — Обещавам.
Гледайки притеснено малката хартиена лентичка, Друшнакови се скри в тоалетната до спалнята. Върна се след няколко минути. Лицето й бе намръщено, а раменете — отпуснати.
„Какво означава това?“ — почуди се раздразнена Корделия.
— Е?
— Остана бяла.
— Значи не си бременна.
— Предполагам, че не.
— Не мога да разбера дали се радваш, или съжаляваш. Повярвай ми, ако искаш да имаш бебе, по-добре би било да почакаш няколко години, докато медицината тук понапредне малко. — Макар че органичният метод бе очарователен, за известно време…
— Не искам… искам… Не зная… Ку почти не е разговарял с мен от онази нощ. Не искам да забременявам, това ще ме унищожи, и все пак си мислех, че може би той би… би бил толкова развълнуван и щастлив от това, колкото бе и от секса. Може би би се върнал и… оо, нещата вървяха така добре, а сега всичко се развали! — Ръцете й бяха стиснати, лицето — побледняло, зъбите й скърцаха.
„Поплачи си, момиче.“ Но Друшнакови възвърна самообладанието си.
— Съжалавям, миледи. Не исках да ви занимавам с цялата тази глупост.
Глупост, да, но не само от нейна страна.
— Какъв е проблемът с Ку? Мислех си, че страда само от угризения за солтоксина като всички останали в замъка. — „Начиная с Арал и мен.“
— Не зная, миледи.
— Опитвала ли си се да го попиташ директно?
— Той се крие, щом забележи, че се приближавам.
Корделия въздъхна и започна да се облича. Днес вече с истински дрехи, не с болнични халати. Там, в дъното на гардероба на Арал, бяха закачени жълто-кафявите панталони от старата й униформа в Проекта. Тя ги обу с любопитство. Не само, че успя да ги закопчее — те дори й бяха широки. Наистина бе боледувала. Агресивно настроена, Корделия не се отказа и избра към тях една пъстра риза с дълги ръкави. Много удобно. Тя се усмихна на стройната си, макар и бледа фигура в огледалото.
— А, мили капитане — надзърна през вратата Арал. — Вече си станала. — Той хвърли поглед към Друшнакови. — И двете сте тук. Още по-добре. Струва ми се, че се нуждая от помощта ти, Корделия. Всъщност съм сигурен за това. — Очите му блестяха много странно. Удивление, стъписване, тревога? Той влезе в стаята. Носеше обичайните си дрехи, когато не бе на служба — стари униформени панталони и цивилна риза. Следваше го напрегнатият и нещастен Куделка, облечен в стегната черна униформа, червените му лейтенантски петлици се открояваха на яката. В ръката си стискаше бастуна. Дру отстъпи до стената и скръсти ръце.
— Лейтенант Куделка ми каза, че искал да направи едно признание. Подозирам, че се надява да получи опрощение — каза Арал.
— Не заслужавам това, сър — промълви Куделка. — Но не мога да крия повече. Трябва да го кажа. — Той вдигна очи към тавана, избягвайки погледите на останалите. Друшнакови го наблюдаваше задъхана. Арал се отпусна и седна на ръба на леглото до Корделия.
— Дръж си шапката — промърмори й той с ъгълчето на устата си. — Този тук ме изненада.
— Струва ми се, че съм малко по-изненадана от теб.
— Няма да е за пръв път. — После каза по-високо: — Давайте, лейтенант. Няма да ви стане по-лесно, като се бавите.
— Дру… госпожица Друшнакови… Дойдох да… да се извиня. Не, това звучи банално, но повярвайте ми, не мисля, че е банално. Вие заслужавате нещо повече от извинение, аз ви дължа изкупление. Каквото и да пожелаете. Но съжалявам, ужасно съжалявам, че ви изнасилих.
Друшнакови остана с отворена уста цели три секунди, а после я затвори толкова рязко, че Корделия чу чаткането на зъбите й.
— Какво?!
Куделка трепна, но не я погледна.
— Съжалявам… съжалявам — мънкаше той.
— Вие мислите… Вие. Какво?! — задъхваше се Друшнакови, ужасена и обидена. — Вие мислите, че бихте могли… оо! — Тя застана твърдо, със стиснати ръце, дишаше развълнувано. — Ку, кретен такъв! Идиот! Слабоумен! Ти… ти… ти — заекна тя. Цялото й тяло трепереше. Корделия я гледаше, напълно зашеметена. Арал търкаше замислено устни.
Друшнакови се нахвърли върху Куделка и изрита бастуна от ръката му. Той едва не падна, ахна стреснато, опита се да го хване, но го изпусна и бастунът издрънча на пода.
Дру го блъсна опитно в стената и го обездвижи, забивайки пръсти в слънчевия му сплит. Дъхът му секна.
— Глупак такъв! Мислиш ли, че би могъл да ме докоснеш дори само с пръст без мое разрешение? Оо! Как може да си такъв, да си такъв, такъв… — Обърканите й думи преляха в обиден крясък точно над ухото му. Той се сгърчи.