— Моля ви, не повреждайте секретаря ми, Дру, ремонтът е скъп — каза меко Арал.
— Оо! — Тя се обърна, освобождавайки Куделка. Той залитна и падна на колене. Закрила лице с длани и хапейки пръстите си, Дру изскочи през вратата и я затръшна зад себе си. Едва тогава се чу острото й хълцане, отдалечаващо се по коридора. Затръшна се друга врата. Настъпи тишина.
— Съжалявам, Ку — каза Арал след продължително мълчание. — Но самообвинението ти не изглеждаше особено любезно.
— Не разбирам — поклати глава Ку, допълзя до бастуна си и се изправи треперещ на крака.
— Правилно ли съм разбрала, че двамата разговаряхте за това, което се е случило между вас в нощта на солтоксиновата атака? — попита Корделия.
— Да, миледи. Аз седях в библиотеката. Не можех да заспя и затова преглеждах някои диаграми. Тя влезе. Седяхме, разговаряхме… Изведнъж открих, че ми… ами… за първи път ми ставаше, откакто бях уцелен с невроразрушителя. Помислих си, че може да е по случайност и че вече никога… и изпаднах в паника, просто изпаднах в паника. Аз… я взех… точно там. Не попитах, не казах нито дума. А после горе се чу трясъкът и двамата изтичахме в задната градина и… на следващия ден тя изобщо не ме обвини. Аз чаках ли, чаках.
— Но ако не си я изнасилил, защо се разбесня толкова? — попита Арал.
— Тя просто беше полудяла — отвърна Куделка. — Погледите, които ми хвърляше през миналите три седмици…
— Това е било от страх, Ку — каза Корделия.
— Да, така си и мислех.
— Защото се е страхувала, че е забременяла, а не защото се е страхувала от теб — изясни тя.
— Оо! — тихо възкликна Куделка.
— Оказа се, че не е. — (Ку повтори още един път „Оо!“). — Но сега ти е ужасно ядосана, и аз не я обвинявам.
— Но ако тя не смята, че съм я… каква е тогава причината?
— Не разбираш ли? — Тя се намръщи към Арал. — И ти ли?
— Ами…
— Защото току-що я обиди, Ку. Не тогава, а точно сега, в тази стая. И не само по отношение на бойните й качества. Това, което й каза, й разкри за пръв път, че си бил толкова съсредоточен върху самия себе си през онази нощ, че изобщо не си видял нея. Лошо, Ку. Много лошо. Дължиш й дълбоко извинение. Тя е била там и ти е дарила цялото си бараярско същество, а ти изобщо не си оценил какво прави, дори не си и разбрал.
Той изправи внезапно глава.
— Дарила? Като някаква милостиня?
— Дар от боговете по-скоро — промърмори Арал, потънал в някакви свои преценки.
— Аз не съм… — Куделка извърна глава към вратата. — Мислите ли, че трябва да я догоня?
— Всъщност да пълзиш, ако бях на твое място — препоръча му Арал. — Пълзи бързо. Плъзни се под вратата й, просни се по корем, остави я да те тъпче, докато й мине. После й се извини. Все още можеш да спасиш положението. — Сега погледът на Арал блестеше развеселен.
— Как наричате това? Безусловна капитулация? — попита възмутено Ку.
— Не. Бих го нарекъл спечелване. — В гласа му прозвуча студена нотка. — Виждал съм войната между мъжете и жените да се превръща в изпепеляваща героика. Огньове от гордост. Ти не бива да тръгнеш по този път. Говоря ти сериозно.
— Вие… Миледи! Вие ми се подигравате! Престанете!
— Тогава престани да се правиш сам смешен — отвърна остро Корделия, — Измъкни си главата от задника. Помисли в продължение на шейсет последователни секунди, че край теб има и други хора.
— Миледи. Милорд. — Той стисна зъби с ледено достойнство, поклони се и излезе от стаята, но сбърка пътя и тръгна в посока, обратна на тази, в която беше избягала Друшнакови.
Арал поклати безпомощно глава, докато шумът от стъпките на Куделка затихваше. От устните му се изплъзна смях.
Корделия стисна нежно ръката му.
— Престани! На тях не им е смешно. — Погледите им се срещнаха; тя се изкикоти, а после се овладя решително. — За Бога, според мен на него наистина му се искаше да бъде изнасилвач. Да не се е мотал с Ботарл твърде много?
Тази малко тъжна шега отрезви и двамата. Арал погледна замислено.
— Мисля че… Ку ласкаеше собствените си самосъмнения. Но разкаянието му беше искрено.
— Искрено, но малко самодоволно. Струва ми се, че глезим самосъмненията му вече достатъчно дълго. Може би е време да му подръпнем ушите.
Раменете на Арал се отпуснаха уморено.
— Той й е задължен, няма съмнение. И все пак какво бих могъл да му наредя да направи? Безсмислено е, ако не се отпусне.
Корделия изръмжа в знак на съгласие.
Едва към обяд Корделия забеляза, че от техния мъничък свят липсва нещо.