— Едно време биха ви обезглавили и за по-малко нахалство.
— Да, днешната обстановка е малко особена. Като наследник на граф, ръцете ми са между вашите, но като ваш регент, вашите ръце са между моите. Васален пат. Едно време бихме могли да разрешим безизходицата с една симпатична малка война. — Той се усмихна или поне оголи зъбите си. Мислите на Корделия се завъртяха. „Само един ден: Непреодолимата Сила Среща Непреклонната Цел. Билети — пет марки.“
Вратата към коридора се открехна и лейтенант Куделка надникна нервно.
— Сър? Извинете, че ви прекъсвам. Имам проблем с комуникационния пулт. Пак се повреди.
— Какъв проблем, лейтенант? — попита Воркосиган с усилие, пренасочвайки вниманието си към него. — Прекъсването?
— Просто не работи.
— Само допреди няколко часа беше наред. Провери енергийното захранване.
— Направих го, сър.
— Извикай техник.
— Не мога, нали пултът не работи.
— А, да. Накарай началника на охраната да го отвори и виж дали не можеш да отстраниш повредата. После повикай техник по неговата линия.
— Да, сър. — Куделка отстъпи, хвърляйки тревожен поглед към тримата, все още замръзнали на местата си в очакване да се оттегли.
Графът почна пак:
— Кълна се, че ще се откажа от него. От онова нещо в Имперската болница. И ще го лиша съвсем от наследство.
— Заплахата ви не е ефикасна, сър. Можете да се откажете само от мен. С императорска заповед. За която ще трябва смирено да помолите… пак мен. — Острата му усмивка проблесна. — И аз, разбира се, бих ви я дал.
Долната челюст на Пьотър трепна. В края на краищата това очевидно не бяха непреодолимата сила и непреклонната цел, а непреодолимата сила и някакво разтекло се море — нападките на Пьотър продължаваха да се провалят, разплисквайки се безнадеждно настрани. Той бе загубил равновесие и се опитваше да намери опора, стреляйки напосоки.
— Помисли за Бараяр. Помисли за примера, който даваш.
— Ох — въздъхна Арал, — и за този, който имам пред себе си. — Той замълча за миг. — Никога не сме давали пример от задните редици, вие или аз. Там, където отива един Воркосиган, другите спокойно могат да го последват. Малко личностно… социално инженерство.
— Може и да е така за галактиците. Но нашето общество не може да си позволи този лукс. Едва успяваме да задържим това, което имаме. Не можем да понесем смъртоносната тежест на милиони инвалиди!
— Милиони? — вдигна вежди Арал. — Сега вие екстраполирате от едно до безкрайност. Слаб довод, сър, недостоен за вас.
— А и сигурно — каза тихо Корделия — това колко може да понесе, трябва да реши всеки човек, всеки който носи подобна тежест.
Пьотър се прехвърли към нея:
— Да, и който плаща за всичко това, нали? Империята. Лабораторията на Вааген се води към бюджета на военните изследвания. Цял Бараяр плаща за удължаването на живота на едно чудовище.
Объркана, Корделия отвърна:
— Навярно това ще се окаже по-добра инвестиция, отколкото си мислите.
Пьотър изсумтя и наведе упорито глава, без да откъсва поглед от тях.
— Решени сте да ми сторите това, така ли? Да го сторите на рода ми. Не мога да ви разубедя, не мога да ви заповядам… много добре. Щом се стремите толкова много към промяна, ето ви промяна. Не искам онова нещо да носи името ми. Мога да ви откажа поне това, ако не друго.
Арал бе стиснал устни, ноздрите му се бяха раздули. Но изобщо не мръдна на мястото си. Апаратът за четене светеше забравен в неподвижните му ръце. Той се владееше напълно и не им беше позволил да се стиснат.
— Много добре, сър.
— Тогава ще го наречем Майлс Нейсмит Воркосиган — каза Корделия, преструвайки се на спокойна, въпреки че стомахът й се бунтуваше. — Моят баща няма да ни се обиди заради това.
— Твоят баща е мъртъв — изръмжа Пьотър.
Превърнат в огнена плазма в катастрофиралата совалка преди повече от десет години… Затворила очи, тя понякога си представяше, че все още може да усети смъртта му, отпечатана върху ретината й.
— Не съвсем. Не и докато аз съм жива и помня.
Пьотър изглеждаше така, сякаш току-що го беше ударила в бараярския стомах. Бараярските церемонии за мъртвите бяха едва ли не култ към предците, сякаш споменът можеше да държи душите живи. Дали собствената й тленност не вливаше днес мраз във вените й? Той бе отишъл прекалено далеч и го знаеше, но не можеше да се върне назад.
— Нищо, нищо не може да ви отрезви! Тогава… — Той се разкрачи и погледна Арал. — Изчезвай от къщата ми. И от двете ми къщи — и от замъка Воркосиган. Взимай жена си и се махай. Днес!
Очите на Арал се отместиха само за миг към дома на детството му, после той внимателно остави апарата за четене и се изправи.