— И Негри — продължи Пьотър.
— Той би оценил това — каза Арал.
— Сигурен съм — кимна кратко Пьотър и се обърна към групата, оказваща първа помощ. — Престанете, момчета, вече няма никаква полза. — И им нареди да натоварят трупа в леколета.
Най-накрая Арал се обърна за пръв път към Корделия.
— Мили капитане… — Лицето му бе мрачно, но се бе променило, откакто Негри бе паднал от леколета.
— Арал, единствено аз ли съм изненадана от това?
— Не исках да те тревожа, докато беше толкова болна. — Той стисна устни. — Разбрахме, че Вордариан заговорничи и в щаб-квартирата, и изобщо навсякъде. Разследването на Илян даде резултати. Предполагам, висшите служители от сигурността трябва да притежават подобна интуиция. Но за да осъдим човек с могъществото и предателските връзки на Вордариан, имахме нужда от безусловни доказателства. Съветът на графовете като орган не търпи централна имперска намеса в работите на членовете си. Някакъв мъгляв заговор нямаше да свърши работа пред него. Но Негри снощи ми съобщи, че разполага с доказателство, достатъчно, за да може най-сетне да действа. Имаше нужда от имперска заповед за арест на действащ областен граф, издадена от мен. Предполагаше се, че довечера ще трябва да се кача до Ворбар Султана и да надзиравам операцията. Очевидно Вордариан е бил предупреден. Според първоначалния му план е трябвало да започне веднага след успешното ми убийство.
— Но…
— Сега върви. — Той я побутна към леколета. — Войските на Вордариан ще пристигнат след броени минути. Трябва да се измъкнеш. Независимо какво успее да завладее, той няма да може да укрепи властта си, докато Грегор е на свобода.
— Арал. — Гласът й прозвуча като писък на безсмислено отчаяние и тя преглътна страха си. Искаше й се да зададе хиляди въпроси, да отправи десет хиляди възражения. — Пази се.
— Ти също. — В очите му блесна пламък, но лицето му бе вече далеч, потънало във вътрешния ритъм на тактически изчисления. Нямаше време.
Арал отиде да вземе Грегор от прегръдките на Дру, прошепна й нещо и тя неохотно му предаде момчето. Натъпкаха се в леколета: Ботари на управлението, Корделия, свита на задната седалка, до тялото на Негри, и Грегор, сгушен в скута й. Момчето не издаваше никакъв звук, само трепереше. Очите му бяха разширени и я гледаха ужасено. Ръцете й го прегърнаха автоматично. То не се отдръпна, а също обви ръце около нея. Негри се поклащаше леко — вече не се боеше от нищо и тя почти му завиждаше.
— Видя ли како се случи с майка ти, Грегор? — прошепна му Корделия.
— Войниците я отведоха — отвърна той с тънък безизразен глас.
Претовареният леколет се издигна с неравен шум във въздуха и Ботари го насочи нагоре по склона, само на няколко метра от земята. Машината стенеше, виеше и дрънчеше. Корделия също, но вътрешно. Извърна се назад да погледне през изкривеното прозорче — може би за последен път — Арал. Той бе с гръб към тях и наблюдаваше пътя, където войниците му събираха най-различни превозни средства — лични и държавни. Защо не бяха взели едно от тях?
— Щом минеш втория хребет — ако изобщо успееш — завий надясно, сержант — заповяда Пьотър на Ботари. — Следвай поточето.
Ботари подкара машината на по-малко от метър над течащата вода и назъбените скали. По покрива заудряха клони.
— Приземи се ей там и изгаси двигателя — заповяда Пьотър. — Свалете от себе си всякакви предмети, работещи с енергия. — Той свали хронометъра и комуникатора си. Корделия също махна хронометъра си.
Ботари спусна леколета до потока под някакви внесени от Земята дървета, чиито листа още не бяха окапали, и попита:
— Това отнася ли се и за оръжията, милорд?
— Особено за тях, сержант. На скенер оръжията се виждат като горящи факли. Енергийната клетка на плазмения пистолет свети като истински огън.
Ботари свали двата си пистолета и цялото си останало полезно снаряжение: комуникатор, хронометър и някакво мъничко медицинско диагностично устройство.
— И ножа ли, милорд?
— Вибронож?
— Не, обикновена стомана.
— Задръж го. — Пъстър се надвеси над пулта за управление на леколета и започна да препрограмира автоматичния пилот. — Всички вън. Сержант, остави покрива полуотворен.
Ботари изпълни тази задача, като натика едно камъче в жлеба на покрива. От горичката долетяха някакви звуци.
— Аз съм — чу се гласът на останалия без дъх Естерхази. Самият той, 40-годишен мъж, едва ли не юноша в сравнение с някои посивели ветерани на Пьотър, се поддържаше в превъзходна форма. Явно наистина бе бързал много, за да се запъхти така.