Грегор инстинктивно изтри носа и очите си. Корделия въздъхна и отново седна. Преглътна, мислейки си за водата от поточето. Надяваше се Грегор да не забележи непоследователността й. Момчето хвърляше камъчета във вировете.
Естерхази се върна след цял час.
— Хайде.
Този път само водеха конете за поводите — сигурен белег за предстоящото изкачване по стръмнината. Корделия се катереше и изподраскваше ръцете си. Хълбоците на конете се движеха равномерно. Преминаха хребета, спуснаха се надолу, отново се изкачиха и излязоха на кална пътека, прорязана в гората.
— Къде сме? — попита Корделия.
— На пътя за Ейми Пас, миледи — съобщи Естерхази.
— Това да е път? — промълви стъписано Корделия. Пьотър беше застанал недалеч с някакъв старец, който държеше юздите на малко набито черно-бяло конче.
За коня очевидно се грижеха много повече, отколкото за стареца. Бялата му козина бе чиста, а черната — блестяща. Гривата и опашката му бяха грижливо разчесани. Краката и глезените му бяха мокри и тъмни, а коремът му бе изпръскан с прясна кал. В допълнение на старото кавалерийско седло като това на Пьотър, кончето бе натоварено с огромни дисаги и навита постелка.
Старецът, небръснат като Пьотър, беше облечен в яке на Имперската пощенска служба, толкова износено, че синият му цвят се бе превърнал в сивкав. Останалото му одеяние се състоеше от странни части от различни стари униформи: черна войнишка риза, древни зелени панталони и износени, но отлично лъснати високи до коленете офицерски ботуши. Носеше обикновена филцова шапка, в чиято избеляла щампована лента бяха затъкнати няколко изсъхнали цветя. Облизваше изцапаните си с черно устни и гледаше към Корделия. Липсваха му няколко зъба, а останалите бяха дълги и жълто-кафяви.
Погледът на стареца се насочи към Грегор, хванал се за ръката на Корделия.
— Значи това е той, а? Хм. Дребосък. — Той се изплю замислено в буренака край пътеката.
— Ще порасне. Ако спечели време.
— Ще видя какво мога да направя, генерале.
Пьотър се захили, сякаш на някаква негова си шега.
— Носиш ли някаква храна?
— Че как — усмихна се старецът. После се обърна, затършува в дисагите и оттам извади пакет стафиди, завити в стар найлон, някакви кафеникави кристали, загърнати в листа, и нещо, което приличаше на ленти кожа, завити в някаква пожълтяла папка. Корделия успя да прочете надписа: „Осъвремен пощенски правилник С6.77а, изменен 6/17. Да се картотекира незабавно сред дългосрочните дела.“
Пьотър огледа преценяващо припасите.
— Сушено козешко? — кимна той към кожените ленти.
— Най-вече — отвърна старецът.
— Ще вземем половината. И стафидите. Запази кленовата захар за децата. — И все пак Пьотър пъхна една бучка в устата си. — Ще те потърся може би след три дена, а може би и след седмица. Имаш опит от Войната на Юри, нали?
— Че как. — пак се усмихна старецът.
— Сержант — махна Пьотър на Ботари. — Тръгваш с майора. Вземи нея и момчето. Той ще ви скрие. Кротувайте, докато дойда да ви прибера.
— Да, милорд — каза безизразно Ботари. Единствено премигващите очи издаваха неспокойствието му.
— Кой е този, генерале? — попита старецът, поглеждайки Ботари. — Някой нов?
— Градско момче — отвърна Пьотър. — На сина ми е. Но е майстор в рязането на гърла. Ще свърши работа.
— Наистина? Добре тогава.
Пьотър явно бе уморен. Изчака Естерхази да му помогне да се качи на коня, намести се на седлото с въздишка, прегърбен — нетипична за него стойка.
— По дяволите, сигурно започвам да остарявам.
Мъжът, когото Пьотър бе нарекъл „майор“, бръкна замислено в страничния си джоб и извади кожена кесия.
— Искате ли малко евкалиптови листа, генерале? По-добри са за дъвчене от козешкото, макар да не траят толкова дълго.
Пьотър се оживи.
— Оо, ще ти бъда извънредно благодарен. Но не цялата ти кесия, човече. — Пьотър порови изсушените листа, отсипа си щедро половината и ги натъпка джоба на гърдите си. Лапна няколко и върна кесията с искрен поздрав. Евкалиптовите листа бяха слаб стимулант — Корделия не бе виждала Пьотър да ги дъвче във Ворбар Султана.
— Грижи се за конете на господаря — викна отчаяно Естерхази на Ботари. — И помни, че не са машини.
Графът и Естерхази насочиха животните си обратно по пътеката, Ботари изсумтя нещо несвързано. Само след няколко мига двамата се скриха от погледите им. Настъпи пълна тишина.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА