Майорът намести удобно Грегор зад себе си между постелката и дисагите. Корделия трябваше да се справи с още едно поредно изкачване върху средството за мъчения на хора и коне, наречено седло. Никога нямаше да успее без помощта на Ботари. Този път майорът държеше юздите й и Роуз вървеше до неговия кон почти без да се дърпа. Ботари изостана, оглеждаше се внимателно.
— Значи — каза след известно време старецът, поглеждайки я отстрани, — вие сте новата лейди Воркосиган, а?
Разрошена и мръсна, Корделия се усмихна отчаяно.
— Да. Само че граф Пьотър не каза вашето име, майор…
— Амор Клиюви, миледи. Всички ми викат просто Кли.
— Ами… какъв сте? — „Някакъв планински дух, повикан от Пьотър?“
Той се усмихна — по-скоро отблъскващо, отколкото привлекателно, като се имаше предвид състоянието на зъбите му.
— Аз съм Имперската поща, миледи. Яздя сред тези хълмове на всеки десет дена. Тук съм от осемнайсет години. Повечето хора ме знаят само като Кли Пощата.
— Мислех си, че пощата се разнася из тези райони с леколет.
— Сега ги въвеждат. Но леколетите не отиват във всяка къща, а само в централните пунктове. Няма вече вежливост. — Той изплю отвращението си заедно с евкалиптовото листо. — Но ако генералът задържи въвеждането им тук с още две години, ще изпълня последните си двайсет години и ще имам служба три пъти по толкова. Пенсионирах се на втората двайсетилетка.
— Къде сте служили, майор Клиюви?
— В Имперските рейнджъри — Той лукаво наблюдаваше реакцията й. Корделия го възнагради с вдигнати от уважение вежди. — Бях унищожител, не техник. Затуй не стигнах до повече от майор. Почнах на четиринайсет в тез планини — обсаждахме сетаганданците с генерала и Ецар. След това повече не се върнах в училище. Ходех само на тренировъчни курсове. Службата ме отмина незабелязано.
— Изглежда, не съвсем — каза Корделия, оглеждайки очевидно безлюдната пустош.
— Не… — въздъхна той, хвърляйки поглед през рамо към Грегор. Момчето се оглеждаше неспокойно.
— Каза ли ви Пьотър какво се случи вчера следобед?
— Аха. Тръгнах от езерото онзиден сутринта. Изпуснах цялото представление. Очаквам новините да ме настигнат преди пладне.
— Има ли… вероятност да ни настигне и нещо друго дотогава?
— Не знам. — И добави по-колебливо: — Ще трябва да махнете тези дрехи, миледи. Това ВОРКОСИГАН, А., изписано с главни букви на джоба на якето, ви издава веднага.
Корделия потиснато погледна черната униформена риза на Арал.
— Ливреята на младежа също изпъква като знаме — прибави Кли, поглеждайки назад към Ботари. — Ще се погрижа да ви намеря други дрехи.
Корнелия се преви — стомахът я болеше в очакване на почивка. Убежище. Но на каква цена за онези, които щяха да й го предоставят?
— Няма ли да се изложите на опасност, като ни помагате?
Гъстите му сиви вежди се вдигнаха.
— Може би. — Тонът му не подканваше за по-нататъшно обсъждане на тази тема.
Корделия трябваше някак да върне в релси уморения си ум, ако искаше да бъде от полза и да не излага на риск хората около себе си.
— Онези ваши евкалиптови листа… Като кафе ли действат?
— О, по-добре от кафе, миледи.
— Мога ли да ги опитам? — срамежливо сниши глас тя. Може би молбата й беше твърде интимна.
Бузите му се разтеглиха в суха усмивка.
— Само заклети провинциалисти като мен дъвчат евкалиптови листа, миледи. Прелестните ворски дами от столицата не биха си позволили да ги сложат между перлените си зъбки.
— Аз не съм прелестна, не съм дама, не съм и от столицата. И точно сега бих дала всичко за едно кафе. Ще ги опитам.
Той пусна юздите на шията на неуморно крачещия си кон, бръкна в джоба на синьо-сивкавото си яке и извади кесията. Отчупи й едно парче с не съвсем чистите си пръсти и се пресегна да й го подаде.
Тя го огледа съмнително за миг. „Никога не слагай странни органични материи в устата си, докато не бъдат изследвани в лабораторията.“ Но го лапна. Беше направено лепкаво с малко кленов сироп, но след като слюнката й изми първоначално стряскащата сладост, вкусът беше приятно горчив и стипчив. Изглежда, че премахна и налепите на зъбите й, наслоили се през нощта. Корделия се изправи.
Кли я гледаше слисано.
— В такъв случай каква сте, щом не сте дама от висшето общество?
— Бях астрокартограф. После капитан от Плана. После войник, после военнопленник, после бегълка. А после бях съпруга и накрая — майка. Не знам каква ще е следващата ми роля — отвърна тя честно, дъвчейки евкалиптовите листа. Молеше се да не е на вдовица.
— Майка? Чух, че сте била бременна, но… не загубихте ли бебето си от солтоксина?