Когато свършиха със закуската, измиха приборите и съдовете и изляха мръсната вода през парапета на малката площадка пред колибата. Вече беше достатъчно топло, за да може спокойно да се седи там.
— Защо не полегнете малко, сержант? Аз ще наблюдавам. Ами… Кли каза ли какво бихме да направим, ако дойде някой враждебно настроен към нас преди той да се е върнал? Като че ли попаднахме от трън, та на глог.
— Не съвсем, миледи. Наблизо има няколко пещери, хей там, сред онази група дървета отзад. Старо партизанско убежище. Кли ме заведе снощи да ми покаже входа.
Корделия въздъхна.
— Добре. Поспете малко, сержант, засега нямаме нужда от вас.
Тя седна на слънце в един от дървените столове — поне да отпусне тялото, ако не и ума си. Очите и ушите й бяха напрегнати, за да доловят далечен шум от леколет или тежка въздушна кола. Беше овързала ходилата на Грегор с парцали вместо обувки и момчето започна с почуда да разглежда наоколо. Корделия го придружи до навеса, за да види конете. Животните бяха все още много уморени и Роуз едва се движеше, но пред тях имаше копа сено и вода от малко поточе, което течеше покрай оградата на обора. Другият кон на Кли, мършав и як, изглежда, нямаше нищо против конското нашествие и само се дръпваше, когато Роуз идваше твърде близо до неговата страна на копата.
Корделия и Грегор седнаха на площадката — слънцето бе минало зенита и вече беше приятно топло. Единственият звук в обширната долина освен тихия ветрец в клоните на дърветата, беше хъркането на Ботари, отекващо през стените на колибата. Решила, че момчето вече се е поуспокоило, Корделия най-сетне посмя да го разпита за неговата представа — Грегор беше единственият свидетел, с който разполагаше — за преврата в столицата. Нямаше голяма полза. През петгодишните си очи Грегор бе видял отлично какво се е случило, убягваше му обаче защо. На по-високо равнище тя имаше същия проблем колкото и да не й се искаше да го признае.
— Дойдоха войниците. Полковникът каза на мама и на мен да отидем с него. Влезе един от хората с нашата ливрея и полковникът го застреля.
— Със зашеметител или с невроразрушител?
— С невроразрушител. Син пламък. Той падна. Отведоха ни в Мраморния двор. Имаха въздушни коли. После дотича капитан Негри с някакви хора. Един войник ме грабна и мама се опита да ме грабне обратно, и затова ми я няма обувката. Остана в ръката й. Трябваше да я… завържа по-стегнато сутринта. После капитан Негри застреля войника, който ме носеше, и някакви войници стреляха по капитан Негри…
— С плазмен пистолет ли? Тогава ли е получил онова ужасно обгаряне? — попита Корделия. Опитваше се да говори съвсем спокойно. Грегор кимна мълчаливо.
— Едни войници взеха мама, онези другите, не тези на Негри. Капитан Негри ме гушна и избягахме. Минахме през тунелите под резиденцията и излязохме в гаража. Влязохме в леколета. Те стреляха по нас. Капитан Негри непрекъснато ми повтаряше да мълча и да не плача. Летяхме и летяхме, и той продължаваше да ми вика да мълча, а пък аз си мълчах. А после кацнахме до езерото. — Грегор отново се разтрепера.
— Ясно. — Корделия виждаше във въображението си Карийн с живи подробности, въпреки простия разказ на момчето. Онова ведро лице, сгърчено от ярост и ужас, когато са откъсвали от прегръдката й сина, роден от нея по трудния бараярски начин. От целия й опасен живот и от илюзорните й владения не й бе останало нищо друго освен една обувка. Значи войските на Вордариан бяха пленили Карийн. Като заложница? Жертва? Жива или мъртва?
— Мислиш ли, че мама е добре?
— Сигурно — размърда се неспокойно Корделия. — Тя е много ценна. Няма да я наранят. — „Поне докато за тях не стане целесъобразно да го направят.“
— Тя плачеше.
— Да. — Корделия усещаше как плачът се надига в собствения й корем. Умственият взрив, от който се бе опасявала през целия вчерашен ден, най-сетне избухна в мозъка й. Ботуши, вратата на секретната лаборатория зее разбита. Приклади помитат тънкото стъкло и компютризираните монитори от масите. Грубо отварят маточния репликатор, разкъсват стерилното му запечатване, изсипват безразборно съдържанието му… дори няма нужда от традиционното завъртане на пети и размазване на бебешката главичка в най-близката бетонна стена, Майлс бе толкова мъничък, че ботушите можеха просто да го стъпчат и размажат на каша… Тя пое дълбоко въздух.
„Майлс е добре. Безименен, точно като нас. Ние сме съвсем незначителни, съвсем кротки и в безопасност. Млъкни, не плачи, дете.“ Тя прегърна Грегор.
— Малкото ми момченце също е в столицата, като твоята майка. А ти си с мен. Ще се грижим един за друг. Закълни се.