Ботари се върна след доста време.
— Намерих едно място. Сега ли ще се преместим?
— Не. Все още може да дойде Кли.
— Сега е ваш ред да поспите, миледи.
— О, да. — Напрежението от вечерта бе стопило киселинната умора в мускулите й само отчасти. Тя остави Ботари да стои на варовиковата скала като някакъв готически водоливник в лунната светлина, сгуши се при Грегор и заспа.
Събуди се със сивата зора, превърнала входа на пещерата в светлеещ мъглив овал. Ботари направи горещ чай и си поделиха студения пържен хляб, останал от миналата вечер, след което загризаха сушените плодове.
— Ще попазя още малко — предложи Ботари. — И без това не мога да спя добре без лекарството си.
— Лекарство? — попита Корделия.
— Да, оставих хапчетата си в езерното имение. Сега чувствам как се прочиствам от тях. Всичко ми изглежда по-остро, по-рязко очертано.
Корделия преглътна коравия залък с малко горещ чай. Имаха ли психоактивните му лекарства наистина терапевтичен ефект, или той бе само политически?
— Кажете ми, ако изпитвате някакви трудности, сержант — каза тя предпазливо.
— Засега се оправям. Само че спя все по-трудно. Хапчетата потискат сънищата. — Той взе чашата си и се върна на поста си.
Корделия внимаваше да не разчиства малкия лагер. Придружи Грегор до най-близкото поточе, за да се измие. Сигурно бяха започнали да придобиват автентичния мирис на горяни. После се върнаха в пещерата, където Корделия отдъхна за малко на походното легло. Скоро трябваше наистина да отмени Ботари. Хайде, Кли… Напрегнатият тих глас на Ботари отекна в пещерата:
— Миледи, сир. Трябва да тръгваме.
— Кли ли дойде?
— Не.
Корделия се изправи рязко, разрита предварително подготвената купчинка мръсотия над последните въглени, хвана Грегор и го забута към изхода. Той изглеждаше внезапно уплашен и болнав. Ботари развързваше юздите на конете. Корделия спря до пещерата и хвърли бърз поглед над върховете на дърветата. Пред колибата на Кли се беше приземил леколет. Двама войници в черни униформи я заобикаляха отляво и дясно. Трети стъпи на площадката. Долетя приглушеният трясък на избитата врата. В леколета имаше само войници — никакви горяни-водачи или пленници. Ни вест, ни кост от Кли.
Поеха бързо към гората. Ботари вървеше отпред и носеше Грегор на раменете си. Роуз понечи да ги последва и Корделия се обърна да я прогони, шепнейки отчаяно: „Не! Върви си, идиотско животно!“ Роуз се поколеба, после се обърна и остана до другия кон.
Бягаха спокойно, без паника. Ботари беше избрал така целия им път, че да използва като прикритие разни скали и дървета. Те се катереха, спускаха се и отново се изкачваха, и точно когато на Корделия и се стори, че дробовете й ще избухнат и преследвачите им ще ги открият, Ботари изчезна.
— Насам, миледи!
Беше открил тънка, хоризонтална цепнатина в скалите, с височина половин метър и три метра дълбока. Тя се провря до него и попадна в ниша, скрита от всички страни със здрава скала. Отвор имаше само отпред, а и той бе почти затулен от паднал камък. Походното легло и вързопът с припасите им ги очакваха тук.
— Не е странно — изхриптя Корделия, — че сетаганданците не са успели да се справят тук горе. — За да ги засече, термичният сензор трябваше да бъде насочен право към тях от въздуха от не повече от двайсет метра. А наоколо имаше стотици подобни цепнатини.
— Тук е доста по-добре. — Ботари извади от походното легло чифт древни полеви очила, взети от колибата на Кли. — Можем дори да ги виждаме.
Очилата всъщност бяха бинокъл с плъзгащи се лещи, които пасивно фокусираха светлина. Сигурно бяха от Периода на изолация. Според съвременните стандарти увеличението беше нищожно, нямаше възможност за ултравиолетово или инфрачервено виждане, но нямаше и енергийна клетка, която да ги издаде. Просната по корем и забила брадичка в камъните, Корделия можеше да види далечния вход на пещерата, който тъмнееше на хълма от другата страна на дефилето. А когато каза: „Сега трябва да бъдем много тихи“, бледият Грегор на практика замръзна.