— Ела, сержант, дай момчето тук.
— Мога и сам да го нося. По-добре вземи миледи. Силите й са на привършване.
Самата истина. Фактът, че се приближи с желание до коня на Кли, беше доказателство за умората й. Ботари и Кли я повдигнаха и я наместиха на седлото върху топлия гръб на животното. Щом тръгнаха, Корделия се зави с палтото на пощальона.
— А какво стана с вас? — попита на свой ред Кли. Корделия остави на Ботари да отговаря: кратките изречения бяха станали още по-кратки от тежестта на възседналия го Грегор. Когато спомена за гласовете на хората, които бяха чули през отдушника, Кли избухна в смях, но веднага се плесна чрез устата.
— Ще се измъкват оттам седмици наред. Добра работа, сержант!
— Идеята беше на лейди Воркосиган.
— Оо? — Кли се поизвърна, за да хвърли поглед през рамо към Корделия, която се бе вкопчила уморено в седлото.
— Арал и Пьотър, изглежда, замислят да извършат диверсия. — поясни Корделия. — Предполагам, че резервите на Вордариан са ограничени.
— Разсъждавате като войник, миледи — одобрително каза Кли.
Корделия вдигна удивено вежди. Какъв ужасяващ комплимент! Последното нещо, което искаше, бе да започне да разсъждава като войник, да играе играта по техните правила. Но халюциногенният военен мироглед бе ужасно заразен, когато човек бе потопен в него, както беше сега тя. „Колко ли ще издържа?“
Нощният им поход продължи още два часа. Кли ги водеше по непознати пътеки. В дълбокия мрак пред зазоряване стигнаха до някаква колиба или къща. Изглеждаше като тази на Кли, но по-голяма, с пристройки и надграждания. На прозореца гореше малка, домашно приготвена свещ.
Една възрастна жена по нощница и яке, с дълга сива плитка, излезе на вратата и им махна да влязат. Някакъв възрастен мъж, но по-млад от Кли, пое коня и го отведе към навеса. Кли понечи да тръгне с него.
— Безопасно ли е тук? — попита замаяно Корделия. „Къде е това «тук»?“
Кли сви рамене.
— Претърсваха тук още завчера. Преди да пратя мъжа на племенницата.
Старата жена изсумтя и се намръщи.
— Докато проверят пещерите и всички останали къщи, а и езерото, ще мине доста време. Чак тогава може да се върнат тук. Все още претърсват дъното на езерото, чух, че са пуснали вътре всякаква техника. Тук е толкова безопасно, колкото и навсякъде другаде. — И той тръгна след коня си.
Имаше предвид толкова опасно, колкото и навсякъде другаде. Ботари вече събуваше ботушите си. Краката му сигурно бяха зле. Нейните крака бяха станали на пихтия, а парцалените обувки на Грегор се бяха разпаднали напълно. Никога не се беше чувствала толкова близо до предела на всякаква издръжливост, така уморена до мозъка на костите, уморена до смърт, макар да бе извървявала и много по-големи разстояния. Сякаш прекъсването на бременността й бе пресушило самия живот в нея, за да го предаде на друго същество. Тя се остави да я водят, да я нахранят с хляб, сирене и мляко и да я заведат да си легне в една малка странична стаичка, където имаше две тесни легла — за нея и Грегор. Би повярвала в безопасността на това място също както бараярските деца вярваха в Дядо Мраз — просто защото отчаяно искаше да е истина.
На следващия ден от гората се появи дрипаво момче на около десетина години. Яздеше неоседланото доресто конче на Кли. Кли накара Корделия, Грегор и Ботари да се скрият, докато се разплати с момчето с няколко монети. После Соня, възрастната племенница на Кли, му уви някакви сладки и го отпрати. Грегор надзърташе с копнеж иззад завесата на прозореца, докато момчето изчезваше сред дърветата.
— Не смея да отида аз — обясни Кли на Корделия. — Вордариан е пратил сега тук три взвода войници. — От устните му се изплъзна хриплив смях: — Но момчето не знае нищо, освен че старият пощальон е болен и трябва да смени коня си.
— Не са подлагали това момче на разпит с наркотик, нали?
— Ами как иначе?
— Посмели са да сторят това!
Оцапаните с черно устни на Кли се стиснаха съчувствено.
— Ако Вордариан не успее да се добере до Грегор, превратът му най-вероятно е обречен на гибел. И той го знае. В момента няма много неща, които да не посмее да направи. — Той замълча. — Трябва да се радвате, че наркотикът е заместил мъченията, нали?
Мъжът на племенницата на Кли му помогна да оседлае кончето и намести отгоре дисагите. Пощальонът нагласи шапката си и яхна животното.
— Ако не спазя графика си, ще е почти невъзможно генералът да се свърже с мен — обясни той. — Трябва да тръгвам, вече съм закъснял. Ще се върна. Вие с момчето стойте вътре, далеч от чужди погледи, колкото е възможно повече, миледи. — Той обърна коня и скоро потъна сред червено-кафявите шубраци.