— Но е и малко момче. Император е… заблудата, която всички вие носите в умовете си. Грижете се за императора заради Пьотър, да, но се грижете за Грегор заради мен, нали?
Естерхази срещна погледа й. Гласът му се смекчи.
— Моето момченце е на четири годинки, миледи.
Значи беше разбрал. Корделия преглътна с облекчение и болка.
— Чували ли сте… нещо от столицата? За семейството си?
— Още не — отвърна мрачно Естерхази.
— Ще държа ушите си отворени. Ще направя каквото мога.
— Благодаря ви. — Той й кимна, не като подчинен на своята господарка, а като един родител на друг. Нямаше нужда от повече думи.
Ботари не можеше да ги чуе — беше се върнал в колибата да опакова малкото им припаси. Корделия се приближи до Кли, който оседлаваше черно-белия си кон.
— Майоре, Соня ми каза за някакъв слух, че войските на Вордариан отвели госпожа Хайсопи. Ботари я беше наел да гледа неговото момиченце. Знаете ли дали са отвели и Елена — бебето?
Кли снижи глас.
— Както разбрах, било е обратного. Дошли за бебето, Карла Хайсопи вдигнала врява и затова отвели и нея, макар да не е била в списъка.
— Знаете ли къде?
Той поклати глава.
— Някъде във Ворбар Султана. Навярно разузнаването на съпруга ви вече трябва да е открило.
— Казахте ли на сержанта?
— Неговият колега, Естерхази, му каза снощи.
— Оо!
Грегор гледаше през рамо към нея, докато не се скриха зад стволовете на дърветата.
Цели три дни племенницата на Кли ги водеше през планините. Ботари вървеше пеша и държеше юздите на малко кокалесто планинско конче, с овча кожа вместо седло, върху което яздеше Корделия. На третия следобед стигнаха до една колиба, приютила мършав младеж, който ги отведе до някакъв навес, а в него — чудо на чудесата — видяха очукан леколет. Младежът натовари на задната седалка Корделия и шест кани кленов сироп. Ботари мълчаливо стисна ръката на племенницата на Кли, която се качи на малкото конче и изчезна в гората.
Под присвитите очи на Ботари мършавият младеж вдигна леколета във въздуха. Обърсвайки върховете на дърветата, те следваха дефилетата, прехвърлиха заснежените хребети и отново се спуснаха от другата страна, вече извън областта на Воркосиган. По здрач стигнаха в малко градче. Младежът приземи леколета си на една странична улица. Корделия и Ботари му помогнаха да отнесе сиропа в малка бакалничка, където го размениха за кафе, брашно, сапун и енергийни клетки.
Върнаха се при машината и откриха, че зад тях е паркирал някакъв стар наземен камион. Младежът си кимна с шофьора, които изскочи и отвори вратата на товарното отделение пред Ботари и Корделия. Беше наполовина пълно с чували зеле. Не бяха чак толкова добри възглавници, но Ботари положи всички усилия, за да й направи прилична постеля. Камионът се затътрузи по ужасно неравните пътища, — а Ботари седна до нея и пак започна да точи ножа си до молекулярна острота с парче кожа, което бе изпросил от Соня. Това продължи четири часа и накрая Корделия беше готова да си говори дори със зелките.
Най-после камионът рязко спря. Вратата се плъзна встрани и първо Ботари, а после Корделия излязоха, за да се намерят посред нищото — някакъв покрит с чакъл път над канал, в тъмното, в провинцията, в непозната област на неизвестно чия страна.
— Ще ви вземат на 96-ия километър — каза шофьорът и посочи някакво бяло петно в мрака. Оказа се просто една маркирана с боя скала.
— Кога? — попита отчаяно Корделия. За какво ставаше дума, кои щяха да ги вземат?
— Не знам. — Мъжът се върна в камиона си и потегли бързо, засипвайки ги с чакъл, сякаш вече го преследваха.
Корделия седна на маркирания камък и се зачуди болезнено коя от враждуващите страни щеше да се появи първа от нощта и с какви изпитания биха могли да я накарат да им разкаже всичко. Времето минаваше и тя си представи нещо още по-мрачно — как изобщо никой не идва да ги вземе.
Но най-после от нощното небе се появи леколет, който се движеше с почти безшумен двигател. Колесниците му се забиха в чакъла. Ботари се приведе до нея, стиснал в ръка безполезния си нож. Но мъжът, който се надигна несръчно от пътническото място, беше лейтенант Куделка.
— Миледи? — извика неуверено той към двете живи плашила. — Сержант? — Корделия въздъхна с истинско удоволствие, когато разпозна русата глава на пилота — беше Друшнакови. „Моят дом не е конкретно място, а конкретен човек, сър…“
Подпомогната и от двамата, Корделия се качи и седна в меката задна седалка на леколета. Друшнакови хвърли мрачен поглед през рамо към Ботари, сбърчи нос и попита:
— Добре ли сте, миледи?