Дали се бяха сдобрили Ку и Дру? Изглеждаха студени, учтиви, в служебни отношения помежду си. Но каквито и извинения да си бяха разменили на повърхността, Корделия усещаше, че не са излекувани. Скритото обожание и доверчивост бяха изчезнали от сините очи, които от време на време се местеха от пулта за управление към мъжа до нея. Но в погледа й имаше само предпазливост.
Пред тях блеснаха светлините на средно голям град, а зад тях — обърканата геометрия на обширния порт за совалки. С приближаването им Дру непрекъснато бе подлагана на проверки на паролата. Спуснаха се към пистата, осветена специално за тях и пълна с въоръжени войници. Придружаващите ги стражеви леколети прелетяха над главите им, насочвайки се към собствената си зона за приземяване.
Щом излязоха от леколета, войниците ги обградиха и ги придружиха до някакъв асансьор толкова бързо, колкото можеше да върви Куделка. Спуснаха се надолу, после се плъзнаха хоризонтално и отново се спуснаха надолу през бронирани врати. Базата Танъри очевидно представляваше подземен команден пост. Добре дошли в бункера. И все пак стягащият гърлото дъх на нещо родно разтърси Корделия в един ужасяващ миг на объркване и усещане за загуба. Вътрешната украса на колонията Бета бе далеч по-добра от тези голи коридори, но тя си представяше, че може да се е спуснала на нивото със спомагателни инсталации в някой подземен бетански град, безопасен и прохладен… „Искам да си ида у дома.“
В коридора разговаряха трима офицери, облечени в зелени униформи. Единият беше Арал. Той я видя.
— Благодаря ви, свободни сте, господа — каза той по средата на нечие изречение, а после прибави: — Ще продължим след малко.
Но офицерите се бавеха, за да погледат.
Изглеждаше само уморен. Сърцето й се стегна, когато го видя и все пак… „Това, че те последвах, ме доведе тук. Не на Бараяр на надеждите ми, а на Бараяр на страховете ми.“
Той я прегърна и я притисна силно. Тя се прилепи до него. „Така е добре. Махай се, свят.“ Но когато отвори очи, светът чакаше под формата на седмина наблюдатели, всеки с бележник в ръка.
Арал я откъсна от себе си и я обгърна с тревожен поглед от горе до долу.
— Изглеждаш ужасно, мили капитане.
Поне бе достатъчно любезен да не каже „Миришеш ужасно“.
— Една баня ще ме оправи.
— Не това имах предвид. Преди всичко ти трябва лазарет. — Той се обърна и почти се блъсна в сержант Ботари, застанал пръв на опашката.
— Сър, трябва да докладвам на милорд графа — каза Ботари.
— Баща ми не е тук. Замина на дипломатическа мисия при няколко свои стари приятели като мой представител. Ку, вземи Ботари и му уреди квартира, купони за храна, пропуски и дрехи. Ще ми докладваш лично веднага, щом се погрижа за Корделия, сержант.
— Да, сър. — Куделка отведе Ботари.
— Ботари беше удивителен — призна Корделия на Арал. — Не, не е точно. Ботари беше Ботари и аз изобщо не трябваше да се удивлявам. Нямаше да се справим без него.
Арал кимна и се усмихна.
— Бях сигурен, че ще се грижи добре за теб.
— Така и си беше.
Заемайки предишната си позиция зад лакътя на Корделия в момента, в който Ботари я освободи, Друшнакови поклати със съмнение глава и тръгна след Арал и Корделия по коридора. Останалата част от парада ги последва колебливо.
— Чул ли си нещо ново за Илян? — попита Корделия.
— Още не. Ку информира ли те за ситуацията?
— Само в общи линии, но достатъчно засега. Предполагам, че в такъв случай не знаете нищо и за Падма и Алис Ворпатрил?
Той със съжаление поклати глава.
— Но не са и в списъка на сигурните пленници на Вордариан. Според мен се крият в града. От щаба на Вордариан изтича информация като през сито, щяхме да научим, ако е бил извършен толкова важен арест. Мога само да се чудя дали и те ни шпионират така успешно. Това е проблемът с тези проклети граждански сблъсъци, всеки си има брат…
От дъното на коридора някой извика силно:
— Сър!
Корделия почувства как ръката на Арал трепна. Някакъв служител от щабквартирата водеше към тях висок мъж в черна униформа с петлици на полковник.
— Сър, това е полковник Герууд от Мариград.
— А, добре. Трябва да поговоря с този човек сега… — Арал хвърли бърз поглед наоколо и очите му попаднаха на Друшнакови. — Дру, моля ви, придружете Корделия до лазарета вместо мен. Да я прегледат, да я… да направят всичко необходимо.
Полковникът беше главен пилот, очевидно не от щаба. Всъщност изглеждаше така, сякаш бе долетял от някоя фронтова линия, каквото и да се разбираше под „фронтова“ в тази война на лоялност. Униформата му бе мръсна и изпомачкана, мирисът й на дим засенчваше планинската миризма на Корделия. Лицето му беше сбръчкано от умора. Изглеждаше мрачен, но не и победен.