Представяше си как ще изглежда военната й история във времева перспектива. Ако беше се случила вече, да речем преди един-два века. Виждаше някакъв безпристрастен учен от бъдещето, който я гледа през телескопа на времето, и невъзпитано му показваше среден пръст. Във всеки случай вече разбираше, че във военните истории, които бе чела, е изпусната най-съществената част — в тях никога не се разказваше какво се е случило с бебетата на хората.
Не — всички те бяха бебета. Всеки облечен в черна униформа, бе син на нечия майка. Един от спомените на Арал изплува в мислите й, кадифеният му глас: „Горе-долу по това време войниците започнаха да ми изглеждат като деца…“
Тя се отдръпна от визопулта и отиде в банята да потърси болкоуспокоително.
На третия ден срещна в коридора лейтенант Куделка — той почти тичаше, лицето му бе почервеняло от възбуда.
— Какво става, Ку?
— Илян е тук. И доведе Канциан!
Корделия го последва в съвещателната зала. Друшнакови трябваше да ускори и без това широката си крачка, за да не изостане. Седнал на масата между двама мъже от щаба, Арал слушаше с крайно внимание. Командир Илян седеше на ръба на масата и люлееше единия си крак в такт с думите си. Превръзката на лявата му ръка беше изцапана с просмукала се жълта течност. Беше блед и мръсен, но очите му блестяха триумфално, макар и леко трескаво. Носеше цивилни дрехи, които изглеждаха така, сякаш са откраднати от някой кош мръсно пране и после са влачени по земята.
До Илян седеше по-възрастен мъж. Един от членовете на щаба му подаде чаша с нещо, което Корделия определи като калиеви соли за метаболитно изтощение. Той я опита послушно и направи гримаса, поглеждайки така, сякаш би предпочел някое по-старомодно ободрително средство, като например бренди. Пълен и нисък, с коса посивяла на местата, където не бе оплешивяла, адмирал Канциан не изглеждаше много войнствен. Изглеждаше бащински — стига само баща ви да е бил професор-изследовател. В лицето му прозираше толкова силен интелект, че сякаш придаваше на термина „военна наука“ реално измерение. Корделия го бе срещала униформен. Сега изражението му на спокойна авторитетност не бе повлияно от цивилната риза и работни панталони, които биха могли да произхождат от същия кош с пране, като тези на Илян.
— …и прекарахме следващата нощ в мазето — казваше Илян. — Войниците на Вордариан се върнаха на сутринта, но… миледи!
В приветствената му усмивка се долавяше и някаква вина. Той погледна корема й и бързо отмести очи. Корделия би предпочела да продължи да разказва възбудено за приключенията си, но нейното пристигане като че ли го опровергаваше, напомняйки му — точно, когато се опияняваше от победата си — за най-големия му провал.
— Радвам се да ви видя, Саймън, и вас, адмирале.
Канциан понечи да стане, но всички едновременно му махнаха да остане на мястото си, което го накара да свие устни от удивление. Арал й даде знак да седне до него.
И Илян продължи да разказва, но вече в по-съкратен вариант. Двете му седмици, които бе прекарал в игра на укриеница със силите на Вордариан, изглежда, приличаха на бягството на Корделия, макар и да бяха доста по-сложни в обкръжената столица. Под повърхността на простите му думи Корделия разпозна ужасите, с които сама се бе сблъскала. Той довърши разказа си набързо, а Канциан го потвърди с небрежно кимване.
— Добра работа, Саймън — каза Воркосиган, щом Илян млъкна, и погледна към Канциан. — Извънредно добра.
Илян се усмихна.
— Надявах се, че ще ви се хареса, сър.
Воркосиган се обърна към Канциан:
— Веднага, щом се почувствате готов, бих искал да ви изложа положението в тактическата стая, сър.
— Благодаря ви, милорд. Нямах достъп до никаква информация — освен бюлетините на Вордариан — откакто избягах от щаб квартирата. Макар че си направих доста заключения от това, което видяхме. Между другото, препоръчвам ви да следвате стратегия на сдържане. Засега е най-подходяща. Но сте стигнали почти до нейната граница.
— Така мисля и аз, сър.
— Какво прави старият Нолис в База за полети №1?
— Не отговаря. Миналата седмица хората от щаба му ни поднесоха най-различни удивителни извинения, но изобретателността им накрая пресъхна.