Арал я гледаше внимателно.
— Да, Корделия?
— Какво става в главата ти? — попита тя. — Къде сме ние в нея?
— Аз… съжалявам. Съжалявам, че не нападнахме по-рано. В резиденцията е много по-трудно да се проникне, отколкото във военната болница. И все пак… не можех да направя нищо. Нали офицерите от собствения ми щаб също чакаха в напрежение… не можех да рискувам хора и ресурси за лична облага. Положението на Майлс ми даде възможност да изисквам лоялността им пред лицето на натиска на Вордариан. Те знаят, че не бих искал от тях и роднините им да рискуват, ако не съм готов да споделя риска им лично.
— Но сега ситуацията е променена — отбеляза Корделия. — Сега не споделяш същите рискове. Техните роднини разполагат с колкото искат време. А Майлс има само шест дни, като извадим и времето, което губим в спор. — Тя усещаше как часовникът на репликатора тиктака — усещаше го в главата си.
Той не отговори.
— Арал… през цялото време тук искала ли съм ти някаква услуга, свързана със служебната ти власт?
На устните му трепна и изчезна тъжна полуусмивка. Сега вече гледаше само нея.
— Не — прошепна той; И двамата седяха напрегнати, наведени един към друг. Арал бе опрял лакти на масата, стиснал здраво ръце пред брадичката си; тя бе отпуснала длани на масата.
— Сега те моля.
— Сега — каза той след продължително колебание — е извънредно деликатен момент в цялостната стратегическа ситуация. В момента преговаряме тайно с двама от висшите военачалници на Вордариан да го предадат. Космическите сили съвсем скоро ще се присъединят към нас. Почти сме на границата да се справим с Вордариан с една окончателна битка.
Мислите на Корделия се отклониха — колко ли от военачалниците на Воркосиган в момента преговаряха тайно да ги предадат? Времето щеше да покаже. Времето.
Воркосиган продължи:
— Ако — ако успеем да завършим преговорите така, както искаме, ще бъдем в състояние да освободим повечето от заложниците с едно голямо, изненадващо нападение оттам, откъдето Вордариан не очаква.
— Не те моля за голямо нападение.
— Така е. Но ти казвам, че едно малко нападение, особено ако нещата не тръгнат добре, може сериозно да попречи на успеха на една по-голяма следваща атака.
— Може.
— Да, може. — Той наведе глава.
— Кога?
— След десетина дни.
— Не става.
— Ще се опитам да ускоря нещата. Но ти разбираш — ако проваля този шанс, няколко хиляди души ще заплатят за грешките ми с живота си.
Тя разбираше много добре.
— Добре. Да предположим, че за момента оставим бараярските армии настрана. Пусни мен да отида. Може би с един-двама войници. Съвсем частна акция.
Ръцете му удариха по масата.
— Не! За Бога, Корделия, не!
— Съмняваш се в моята компетентност? — попита застрашително Корделия. Самата тя определено се съмняваше, но сега не бе моментът да признава това. — Нима твоето „мили капитане“ е само галено име, или ти наистина вярваш в него?
— Виждал съм те да вършиш изключителни неща…
„Но си ме виждал и да се провалям, нали?“
— …но не искам да те загубя. Боже мой! Това наистина ще ме подлуди окончателно. Да чакам, без да зная…
— Но ти искаш от мен същото. Да чакам, без да зная. Искаш го всеки ден.
— Ти си по-силна от мен. Силата ти надхвърля границите на разума.
— Ласкателно, но неубедително.
Мислите му я обгърнаха — тя виждаше това в острите му очи.
— Не. Няма да отидеш. Забранявам ти, Корделия. Забрави за това. Изкарай го моментално от ума си. Не мога да рискувам и двама ви.
— Но рискуваш. Със сегашното си решение.
Той стисна зъби и сведе глава. Посланието й бе прието и осъзнато. Куделка местеше ужасено очи между двамата. Корделия усещаше, че с всичка сила стиска облегалката на стола й.
Воркосиган изглеждаше смазан. Не искаше да го вижда смазан. След миг той щеше да поиска думата й, че ще остане в базата, че няма да смее да рискува.
Тя разтвори длан върху масата.
— Аз бих постъпила другояче. Но никой не ме е назначил за регент на Бараяр.
— Страхотно въображение имаш — въздъхна той. „Основен недостатък на бараярците, моя любов.“
На връщане в апартамента на Арал Корделия срещна в коридора граф Пьотър. Изглеждаше съвсем различно от уморения старец, когото бе оставила на планинската пътека. Сега бе облечен в дрехи на човек от висшата класа, носени от пенсионирани ворски лордове и висши имперски министри — стегнати панталони, лъснати боти и просторна туника. Ботари се извисяваше над рамото му, отново облечен в официалната си кафяво-сребриста ливрея. Беше преметнал през ръката си дебело палто, от което Корделия заключи, че Пьотър току-що се е върнал от дипломатическа мисия при някой от приятелите си — някой областен граф в снежната северна част на завладените от Вордариан земи. Хората на Воркосиган очевидно можеха да се движат свободно из доста голяма част от вражеската територия.