— Естествено. — Какво ли имаше пък сега?
— Вчера при мен дойде един мъж. В гимнастическия салон. Без униформа, без отличителни белези за ранг или табелка с името. Предложи ми Елена. Живота на Елена, ако убия граф Пьотър.
— Колко съблазнително — избухна Корделия. — И какви гаранции ви предложи?
— За това се сетих и аз. Само че не веднага. Че може да попадна в най-дълбоките лайна, че може да ме екзекутират, и кой тогава би се погрижил за копелето на един мъртвец? Помислих си, че това е измама, просто още една измама. Върнах се да го потърся, но не можах да го открия. — Той въздъхна. — Сега ми се струва почти като халюцинация.
Дру се намръщи осъждащо, но за щастие Ботари не бе обърнат към нея и не я гледаше и не забеляза. Корделия я изгледа предупредително.
— Имали ли сте халюцинации? — попита Корделия.
— Струва ми се, че не. Само лоши сънища. Опитвам се да не спя.
— Аз… имам своя собствена дилема — каза Корделия. — Както ме чухте да казвам на Пьотър.
— Да, миледи.
— Чухте ли за ограничението във времето?
— Ограничение във времето?
— Ако не бъде зареден, репликаторът ще престане да поддържа жизнените функции на Майлс след по-малко от шест дни. Арал твърди, че Майлс не е в по-голяма опасност, отколкото семейството на когото и да било от членовете на щаба му. Аз обаче не съм съгласна.
— Чух, че зад гърба му казват друго.
— Какво?
— Че това е измама. Сннът на адмирала бил някакъв мутант, при това нежизнеспособен, докато те рискували истински деца.
— Според мен той не знае… че говорят такива неща.
— Кой би ги повторил в лицето му?
— Малцина. Може би дори не и Илян. — Макар че Пьотър навярно не би пропуснал, ако ги чуеше. — По дяволите! Никой, от която и да било страна, няма да се поколебае да изпразни този репликатор. — Тя се замисли и започна отново: — Сержант, за кого работите вие?
— Положил съм клетва пред граф Пьотър — отвърна Ботари. Наблюдаваше я внимателно, но ъгълчето на устата му бе придърпано от странна усмивка.
— Нека задам въпроса по друг начин. Знам, че официалните наказания за един самоотлъчил се войник са страшни. Но да предположим…
— Миледи — вдигна ръка той. Корделия замълча по средата на изречението. — Спомняте ли си, на моравата в имението Воркосиган, когато качвахме трупа на Негри в леколета? Когато милорд регентът ми каза да ви се подчинявам като на него самия?
Корделия вдигна вежди.
— Да, разбира се.
— Той още не е отменил тази заповед.
— Сержант — въздъхна най-после тя, — никога не съм предполагала, че сте такъв познавач на правилниците и уставите.
Усмивката му нарасна с милиметър.
— Вашите заповеди са като заповедите на самия император. В техническо отношение.
— Така ли? — прошепна с удоволствие тя. Ноктите й се впиха в дланите.
Той се наведе напред, ръцете му останаха каменно-неподвижни между коленете.
— Точно така, миледи. Та какво казвахте?
Гаражът бе кънтящо, ниско засводено подземие — светлината проникваше през стъклената стена на някакъв офис. Корделия чакаше до портала на асансьора и наблюдаваше отдалечения стъклен правоъгълник. Дру бе плътно зад нея. Ботари говореше с дежурния — искаше превозно средство за началника си. Пропуските и идентификацията му очевидно свършиха работа. Дежурният пъхна картата на Ботари в компютъра, взе отпечатък от дланта му на сензора си и бързо се разпореди да им дадат кола.
Дали този прост план щеше да успее? И ако не успееше, каква алтернатива им оставаше? Предварително определеният им маршрут изникваше в ума й, очертан с червено по картата. Не на север право към целта, а първо със земеход на юг, в съседната лоялна област. Да унищожат отличаващата се правителствена машина, да вземат еднорелсовата железница на запад до следващата област, после на северозапад към трета, а след това на изток в неутралната зона на граф Воринис, съсредоточие на толкова много дипломатическо внимание и от двете страни. Думите на Пьотър отекваха в паметта й: „Заклевам те, Арал, ако Воринис не спре с тази двойна игра, когато всичко това свърши, трябва да го обесиш по-високо от Вордариан“. После в самата столична област, после, някак си, в града. Трябваше да изминат страшно много километри. Три пъти повече от прекия маршрут. Толкова много време! Сърцето й туптеше на север, като стрелка на компас.
Първата и последната област щяха да бъдат най-опасни. Силите на Арал можеха да се окажат по-враждебни, отколкото тези на Вордариан. Завиваше й се свят от цялата невъзможност на плана им.
Стъпка по стъпка, казваше си твърдо тя. Всеки път само по една стъпка. Само да се измъкнат от базата Танъри, а това можеха да направят. Да разделят безкрайното бъдеще на петминутни интервали и да ги преодоляват един по един.