Антъни Тролъп
Барчестърски кули
Миглена Николчина
Мечта по всекидневното
Не само съвременник, но и почти връстник на Такъри, Дикенс и Джордж Елиът, Антъни Тролъп (1815–1882 г.) не се радва на тяхната недосегаема литературна репутация в очите на критиката — стойността на произведенията му продължава да се оспорва; мнозина смятат, че ако романите му са добри, трудно е да се дефинира какво ги прави добри; не липсват и мнения, според които не си струва да се търсят подобни дефиниции. Но и преди да сме сигурни какво е полагаемото се място на Тролъп в английската литература, той вече ни се налага по най-внушителен начин чрез чисто физическото си присъствие. Трудно е да не бъде забелязана фигура толкова обемиста и така изпълнена с витална енергия — плещест, изпъчен, с едро червендалесто лице, обрамчено от щръкнала рижа коса и брада, този труден за дефиниране автор, преди да ни е убедил с романите си, ни убеждава с гръмкия си смях, с щедрата си, идваща от низините жизненост, със здравото си и земно, като че ли чисто телесно надмощие, което доминира във всяка компания и което го прави видим дори там, където видимостта е от съвсем друго естество — в световете на литературата, сред пейзажите на словесността. Съмненията в значимостта на творчеството му той надделява със същата простодушна напористост, с която майка му, жизнерадостната и енергична Франсис Тролъп, преодолява снизходителните усмивки на по-изтънчените си колеги и успява да превърне писателския си труд в опора на своето трудно и преследвано от беди семейство: първичното изобилие, свежата и пълнокръвна натура на Антъни Тролъп, стои зад създаденото от него и гарантира неговата трайност.
Този „обущар“ в литературата, този страстен ловец на лисици и шумен играч на традиционно безмълвната игра голф, този „идеален образ на месар“, по думите на сър Леели Стивън, този любител на шегата в беседите около трапезата оставя след себе си четиридесет и седем романа, четири сборника с разкази, пет пътеписни книги, една автобиография, пиеса, лекции, многобройни журналистически и други небелетристични произведения. В автобиографията си той сравнява писането на романи с правенето на обуща: със същата равномерна методичност, с която занаятчията изработва своя предмет, писателят трябва да изгражда творбата си. Тролъп следва своята рецепта съвсем буквално и за да съчетае писателския занаят с битието си на пощенски чиновник, се научава да пише по влаковете. В по-късните години на успеха слугата му Барни, който го съпътствува още от прекараната в Ирландия младост, го буди всяка сутрин с кафе и хляб с масло, така че в пет и половина Тролъп е вече надвесен над поредния ръкопис. Така, с прилежание и несмутима трудоспособност, той съумява да въплъти ако не приказката за Грозното пате, превърнало се в лебед, то във всеки случай „архитипния викториански модел“ на успеха — от нищожното начало през упоритостта, предприемчивостта и трудолюбието към благополучие, охолство и слава.
Началото е наистина невзрачно, а малкият Антъни — едно тъжно и нежелано „грозно пате“. Неописуемо мърляв и размъкнат — такъв ни го представят всички анекдоти от детството и юношеството му. Той мачка и маца всичко, което попадне в ръцете му; предизвиква с вида си ужас у директора на Хароу — аристократичния колеж, в който е учил Байрон и в който бащата на Антъни изпраща синовете си с типичната за постъпките ся непоследователност. Грозен и немарлив, отбягван и подиграван — звучи плачевно, но и малко несериозно за генезиса на един бъдещ писател. Бедни са, вярно е, само че не с нищетата, на която един Дикенс би придал трагичен или мелодраматичен размах, а някак жалко, неприлично. Бащата Томас Антъни Тролъп, мрачен и студен човек, чиято единствена несдържана емоция е гневът, сам проваля кариерата си като юрист с нетърпимия си характер, който го прави нежелан дори сред домашните му. Фамилната писателска страст у него се проявява в безкрайно подготвяне на речник на християнството, който с нищо не допринася за издръжката на семейството, но очевидно задълбочава маниите му. Горкият неугледен Антъни — той е не само беден, но и до голяма степен изоставен. От бащата не може да се очаква особена сърдечност, но и майката, колкото и противоположна да е по характер, дейна, жизнерадостна, малко плебейски шумна и недодялана наистина, но несломима по дух — също няма време за сина си. Братчетата и сестричетата на Антъни мрат от туберкулоза, финансовите тегоби на семейството при такъв мъж лежат върху нейните плещи, пък и неин любимец е Томас Адолфъс, най-големият син. Пътуването й в Америка (само една от чудатите инициативи на това вечно изправено пред финансов крах семейство) разкрива пред нея неочаквана перспектива — пътеписът „Домашните нрави на американците“ има огромен успех и започнала писателската си кариера след петдесетата си година, Франсис Тролъп успява да напише ни повече, ни по-малко от сто и петнадесет тома. Но и при това положение на нещата до нея е винаги Томас Адолфъс, не Антъни.