Но Елинор не беше влюбена в него. Колко много нюанси има между любовта и безразличието и колко малко позната е тази фино градуирана скала! Елинор беше прекарала вече близо три седмици под един покрив с мистър Еърбин, който й отделяше много внимание и разговаряше всеки ден с нея. Обикновено посвещаваше поне част от вечерта само на мисис Болд. А у доктор Станъп цялата вечер беше беседвал с друга! Не е нужно една жена да бъде влюбена, за да почувствува раздразнение при подобни обстоятелства, не е нужно дори пред самата себе си да признава, че това й е неприятно. Елинор не съзнаваше причината за своята раздразнителност. Дълбоко в себе си тя беше убедена, че този подчертан интерес към синьората е унизителен за човек като мистър Еърбин. „Мислех, че е по-разумен — каза си тя, седнала до кошчето на детето след връщането си от Плъмстед. — Мистър Станъп е явно по-приятен от него.“ Къде остана споменът за клетия Джон Болд! Елинор не беше влюбена в Бърти Станъп, не беше влюбена и в мистър Еърбин. Но предаността към покойния съпруг бързо угасваше в гърдите й, щом можеше, наведена над кошчето на неговия син, да размишлява върху недостатъците и пропуските на новите кандидати за нейното благоволение.
Ще се реши ли някой да осъди моята героиня за тези й мисли? Нека благодарим по-скоро на Бога за неговата доброта, защото неговото милосърдие е безгранично.
Да, Елинор не беше влюбена, не беше влюбен и мистър Еърбин. Далеч от такива чувства беше и Бърти Станъп, макар и да бе вече успял да намекне точно обратното. Само вдовишкото боне му попречи да направи формално предложение още при третата или четвъртата им среща. Но това боне изглеждаше вече толкова малко, че бе изгубило всякакво сходство с плачеща върба. Просто необяснимо е как тези емблеми на скръбта постепенно се стопяват, претърпявайки едва забележими промени. Всяка нова шапчица е сякаш точно копие на предишната и все пак последната лентичка бял креп, забодена кокетно в косите на вдовицата, е толкова далеч от първата планина от скръб, обезобразяваща лицето на опечалената, колкото участта на индуската вдовица от вдовишката съдба на една английска херцогиня.
Но нека повторим още веднъж: Елинор не беше влюбена в никого и никой не беше влюбен в Елинор. При тези обстоятелства тя не можеше да се сърди дълго на мистър Еърбин и преди да изтекат и два дни, те отново станаха добри приятели. Беше неизбежно той да й хареса, тъй като винаги й беше приятно да разговаря с него. И все пак не го харесваше изцяло, защото при разговорите си с нея той винаги създаваше впечатление, че не вижда смисъл да бъде много сериозен. Сякаш през цялото време си играеше с някое дете! Тя го бе опознала достатъчно добре, за да разбере, че всъщност той е един сериозен, склонен към размисъл човек, който е способен при определени обстоятелства да понесе дълбоки душевни терзания. Но с нея се държеше винаги любезно шеговито. Ако го бе видяла поне веднъж мрачен, щеше може би да го обикне.
Така течаха дните в Плъмстед, общо взето, доста приятни, докато изведнъж хоризонтът не помръкна от градоносни облаци и над главите им не се разрази страховита буря. Удивително е как за няколко минути може да се промени небесният лик. На закуска всички станаха от масата в пълно съгласие, но още преди свечеряване забушуваха яростни страсти, които направиха сядането им на една маса немислимо. Но за да обясним това, ще трябва да се върнем малко назад.
Читателят сигурно си спомня как епископът уведоми мистър Слоуп, че е взел решение за управител на старопиталището да бъде назначен мистър Куивърфул, при което негово преосвещенство помоли мистър Слоуп да съобщи за това на архидякона. Както вече знаем, архидяконът с възмущение отказа да се срещне с мистър Слоуп и вместо това написа рязко писмо до епископа, в което едва ли не направо поиска за управител да бъде назначен мистър Хардинг. На това писмо архидяконът незабавно получи официален отговор от мистър Слоуп, в който се казваше, че епископът е получил писмото на доктор Грантли и ще го проучи най-внимателно.