Архидяконът се стъписа. Какво можеше да направи с човек, който не искаше нито да се срещне лично с него, нито да обсъди въпроса чрез писма и който без съмнение имаше право да назначи за управител, когото поиска? Той се съгласи с мистър Еърбин, който му предложи да се обърне за помощ към ректора на Лазаровия колеж. „Ако вие и доктор Гуин направите официално посещение на епископа — каза той, — епископът не би дръзнал да ви отпрати, а при разговор с двама толкова видни събеседници той едва ли би се решил да ви откаже.“
На архидякона не му беше приятно да признае, че ще му се наложи да потърси съдействието на ректора на колежа, за да получи достъп до двореца на Барчестърския епископ, но си даде сметка, че съветът е добър, и реши да го последва. Той писа отново до епископа, като изрази надежда, че негово преосвещенство няма да предприеме нищо във връзка със старопиталището, без да вземе предвид, както бе обещал, мнението на архидякона, изложено в предишното му писмо, след което изпрати горещ призив до своя приятел ректора да чуе молбата му и да дойде в Плъмстед, за да му помогне да вразуми епископа. Ректорът се позова на някои трудности, но не отказа категорично и архидяконът поднови настойчивата си молба, като подчерта необходимостта да се действува без всякакво забавяне. На доктор Гуин за нещастие му се обади подаграта и той не можа да посочи точна дата, но обеща да дойде, ако присъствието му се окаже наистина необходимо. Така стояха нещата в Плъмстед.
Но мистър Хардинг имаше още един съюзник, не по-малко могъщ от доктор Гуин, и това беше мистър Слоуп. Въпреки изрично изразената готовност на епископа да отстъпи пред исканията на жена си във връзка със старопиталището, мистър Слоуп не сметна за необходимо да се откаже от своя план. С всеки ден у него се засилваше убеждението, че вдовицата ще се отнесе благосклонно към неговите ухажвания, и той много добре разбираше, че мистър Хардинг, в качеството си на управител на приюта, заел този пост с негово съдействие, би бил по-склонен да го приеме за зет, отколкото мистър Хардинг, скърцащ със зъби от негодуване и разочарование под крилото на архидякона в Плъмстед. Трябва обаче да отдадем дължимото на мистър Слоуп и да признаем, че той се ръководеше от още по-велики подбуди. Искаше да има съпруга, искаше и пари, но повече от всичко друго го блазнеше властта. Беше му станало напълно ясно, че няма да избегне откритата схватка с мисис Прауди. Нямаше желание да остане в Барчестър просто като неин капелан. По-добре беше изобщо да се махне от тази епархия! Как? Да чувствува, че притежава необикновени дарби, че е смел, решителен и — когато съвестта му замълчи — безскрупулен, и да се задоволи с ролята на покорен слуга на един прелат в пола? Мистър Слоуп вярваше, че съдбата му е отредила по-високо положение. Или той, или мисис Прауди — единият от двамата трябваше да слезе от сцената и решителният час бе ударил.
Епископът бе заявил, че за нов управител трябва да бъде назначен мистър Куивърфул. Докато слизаше по стълбите, готов да се срещне, ако е необходимо, с архидякона, но сигурен, че такава необходимост едва ли ще възникне, мистър Слоуп си каза, че управител трябва да стане мистър Хардинг. За да подготви почвата за осъществяването на тази цел, той се качи на кон и отиде в Пудингдейл, където разговаря повторно с достопочтения претендент за място на църковната трапеза. Мистър Куивърфул беше, общо взето, един наистина достоен човек. Но неразрешимата задача как да даде благородно възпитание на четиринадесет деца от доходи, които не стигаха дори за приличното им изхранване и обличане, не можеше да не окаже неблагоприятно влияние върху неговия характер и върху острото му чувство за чест. А и кой би могъл да се похвали, че ще понесе подобно бреме с различен резултат? Мистър Куивърфул беше честен, усърден, измъчен от живота труженик, който мислеше наистина повече как да намери хляб и месо, как да успокои месаря и как да върне усмивката върху киселото лице на хлебарката, но се стремеше също така да живее в мир със собствената си съвест. Той не можеше, за разлика от хората с по-добро финансово положение да пази грижливо репутацията си в очите на околните, като избягва и най-малките подозрения, заплашващи да опетнят доброто му име, или всяка лоша мълва, способна да хвърли сянка върху неговата чест. Подобни тънкости на поведение и подобен нравствен разкош не бяха за неговия джоб. Трябваше да се задоволи с обикновената житейска честност и да остави хората да си говорят каквото си искат.