— Е, мисис Куивърфул — любезно запита тя, — определена ли е вече датата на вашето преместване в Барчестър?
„Тази жена“, както беше наречена само преди един-два часа, бе изведнъж отново надарена с всички добродетели, които биха могли да красят една съпруга на епископ. Мисис Куивърфул веднага разбра, че ще трябва да моли за състрадание, а не да се възмущава — с негодуване нямаше да постигне нищо, освен ако то не се споделяше от нейната покровителка.
— О, мисис Прауди — започна тя, — страхувам се, че изобщо няма да се местим в Барчестър.
— Но защо? — рязко попита мисис Прауди, изоставяйки изведнъж усмивките и величествената си снизходителност, тъй като веднага разбра, че е станало нещо, което заслужаваше цялото й внимание.
И мисис Куивърфул и разказа всичко. Докато й обясняваше на какви несправедливости е станала жертва, тя забеляза, че колкото повече набляга върху мистър Слоуп, толкова по-страшно се мръщи мисис Прауди, но че това в никой случай няма да навреди на нейната кауза. Тази сутрин в Пудингдейл тя смяташе мистър Слоуп за марионетка на епископа в пола, но сега установи, че те са врагове. Мисис Куивърфул си призна вътрешно тази грешка, но това не я огорчи ни най-малко. Вълнуваше я едно-единствено чувство — дълбоката привързаност към нейното семейство. Беше й все едно как ще се усуква и умилква около новите обитатели на епископския дворец, стига само това усукване и умилкване да настани мъжа й в къщата на управителя на старопиталището. Не я интересуваше кой й е приятел и кой враг: единствената й грижа беше да получат това назначение, от което имаха такава насъщна нужда.
Тя разправяше, а мисис Прауди слушаше почти без да я прекъсва. Разказа как мистър Слоуп е подвел мъжа й да се откаже от правата си, позовавайки се на това, че епископът желаел за управител да бъде назначен мистър Хардинг и никой друг. Мисис Прауди мръщеше все по-застрашително вежди. Най-после тя стана от стола, помоли мисис Куивърфул да остане да я дочака и излезе от стаята.
— О, мисис Прауди, става въпрос за участта на четиринайсет деца, четиринайсет живи деца! — Това заклинание достигна до ушите й, докато затваряше вратата.
Глава двадесет и шеста
Мисис Прауди се бори и бива повалена
Не беше минал и един час, откакто мисис Прауди напусна победоносно кабинета на мъжа си, но смелостта й бе тъй неукротима, че тя пак се запъти нататък, жадна за нова битка. Беше много разгневена от това двуличие, което според нея бе проявил съпругът й. Той й беше дал съвсем ясно и недвусмислено обещание във връзка с назначаването на новия управител. Вече бе претърпял такова пълно поражение по този въпрос! Мисис Прауди започна да се опасява, че ако трябва за всяко нещо да спори и да се сражава два или дори три пъти, работите на епархията ще се окажат прекалено голяма лъжица даже за нейната уста.
Без да почука на вратата, тя влезе с бързи стъпки в стаята на своя съпруг и го завари седнал на работната си маса, а срещу него се беше разположил мистър Слоуп. В ръцете си епископът държеше същото онова писмо, което бе написал до архиепископа в нейно присъствие — и то беше отворено! Да, той най-кощунствено бе счупил печата, осветен от нейното одобрение! Епископът и капеланът се съвещаваха задълбочено: очевидно въпросът за поканата на архиепископа бе подложен на преразглеждане, след като вече е бил обсъден веднъж и решен съобразно нейната воля! Мистър Слоуп стана от стола си с лек поклон. Тези две враждуващи души се изгледаха изпитателно и всяка от тях разбра, че има пред себе си враг.
— Какво чувам за мистър Куивърфул, епископе? — попита мисис Прауди, заставайки до самата маса.
Мистър Слоуп побърза да отговори вместо епископа: