Беше вече доста късно и дамите бяха отишли горе да се преоблекат за вечерята. Двамата спътници се разделиха мълчаливо във вестибюла. Като минаваше покрай вратата на Елинор, мистър Хардинг почука и предаде писмото. Архидяконът побърза да се оттегли в своите покои, за да излее душата си пред вярната си съпруга.
Няма да разказваме подробно за беседата, която се състоя между съпружеската спалня и намиращата се в съседство тоалетна стая. Читателят, който вече добре познава действуващите лица, може лесно да си представи каква беше тя. Нейната същност можеше да се прочете без особени затруднения и на челото на мисис Грантли, когато тя слезе долу за вечеря.
Когато пое писмото от баща си, Елинор нямаше никаква представа от кого може да бъде то. Не беше виждала почерка на мистър Слоуп, а и да го беше виждала, не го помнеше, затова не мислеше за него, докато въртеше писмото в ръцете си — всички правим така, ако не можем веднага да познаем по почерка или по печата кой ни е писал. Тя седеше пред огледалото, разчесваше косите си и всеки две-три минути скачаше да си поиграе с момченцето, което пълзеше по кревата и поглъщаше цялото внимание не само на майка си, но и на камериерката.
Най-после, седнала отново пред тоалетната масичка, Елинор разчупи печата, обърна листа и видя името на мистър Слоуп. Отначало се изненада, после се разсърди, а след това се разтревожи. Но когато започна да го чете, то събуди интереса й. Вестта, че всички пречки за връщането на баща й в старопиталището са отстранени, я зарадва много и тя не забеляза с какъв предвзет език й се съобщаваше това. Разбра само, че й се възлага да предаде приятната новина на баща си, и не помисли, че един млад неженен свещеник не би трябвало да се обръща с такава молба към нея. Напротив, тя почувствува благодарност към мистър Слоуп и й се прииска час по-скоро да се облече и да изтича при баща си. След това стигна до споменаването на нейните благочестиви усилия и дълбоко в сърцето си каза, че мистър Слоуп е едно надуто магаре. После пък се почувствува оскърбена, че синът й е наречен мило момченце от мистър Слоуп — той беше мило момченце само за нея и за никой друг, във всеки случай не и за такъв чужд и неприятен човек като мистър Слоуп. Накрая стигна до къдриците и направо се отврати. Погледна се в огледалото и ги видя — те без съмнение бяха дълги, копринени и много красиви. Няма да отричам — тя знаеше, че са такива, но сега те я дразнеха и Елинор продължи да ги разчесва сърдито и небрежно. Гневно смачка писмото и реши почти без да се замисля, че няма да го показва на баща си. Само ще му предаде неговото съдържание. След това, за да се поуспокои, си поигра още малко с момченцето, помоли камериерката да закопчае роклята й и слезе за вечеря.
Докато припкаше надолу по стълбите, тя започна да осъзнава, че е изпаднала в трудно положение. Не можеше да не съобщи на баща си новината за старопиталището, но й беше крайно неудобно да признае, че е получила писмо от мистър Слоуп в присъствието на съпрузите Грантли. Баща й беше вече долу. Бе дочула стъпките му в коридора. Затова реши да го дръпне настрана и да му каже за полученото съобщение. Бедното момиче! То дори и не подозираше колко сурово беше осъдено вече това злополучно писмо.
Когато влезе в гостната, всички се бяха вече събрали, включително мистър Еърбин, и всички имаха подчертано мрачен и сърдит вид. Двете момичета седяха тихо настрана, сякаш се досещаха, че се е случило нещо неприятно. Даже мистър Еърбин беше угрижен и мълчалив. Елинор не го беше виждала след закуската. Той беше прекарал целия ден в Св. Юълд и съвсем естествено беше да започне да разказва как вървят работите в неговата енория. Но вместо това той продължаваше да стои угрижен и мълчалив. Всички бяха угрижени и мълчаливи. Елинор почувствува, че бяха говорили за нея, и сърцето й се сви при мисълта за мистър Слоуп и неговото писмо. Така или иначе, беше ясно, че при това положение няма да може да поговори с баща си насаме.
Скоро беше доложено, че масата е сложена, и както обикновено доктор Грантли предложи ръката си на Елинор. Но той направи това с такъв вид, сякаш му струваше много усилия да се подчини на тази крайно неприятна необходимост. Елинор веднага долови неговото настроение и едва докосна с пръсти лакътя му. Не е трудно да се отгатне в каква атмосфера премина вечерята. Доктор Грантли каза две-три думи на мистър Еърбин, мистър Еърбин каза два-три думи на мисис Грантли, тя каза две-три думи на баща си, а той се опита да каже две-три думи на Елинор. Елинор разбра, че е била съдена и призната за виновна в нещо, макар и да не знаеше в какво. Много й се искаше да каже на всички: „Е, какво толкова съм направила? Хайде, обяснете ми какво е моето престъпление; за бога, не скривайте дори най-лошото от мен!“, но не можа. Не можа да произнесе нито дума и продължи да седи мълчаливо със смътното чувство за вина, преструвайки се твърде неубедително, че се храни.