— Той е най-привързаният и най-любещ баща, но…
— Да, най-привързаният и най-любещ баща на света и най-добрият възможен съветник. Докато е жив, нямам нужда от ничии други съвети.
Това пообърка архидякона. Той не можеше да възрази открито на думите на своята балдъза за баща й, но не можеше и да се съгласи с нея. Искаше да я накара да разбере, че й предлага своето съдействие, тъй като нейният баща е мекосърдечен добряк, който не познава добре превратностите на живота, но не се решаваше да й го каже. И сега му се налагаше да пристъпи незабавно към същността на предлагания от него съвет, без да е получил потвърждение от нейна страна, че тя се нуждае от този съвет и че ще го изслуша с благодарност.
— Сюзан ми каза, че днес сте получили писмо от мистър Слоуп.
— Да, татко го донесе от града. Не ви ли спомена за него?
— Сюзан ми каза също, че не сте пожелали да й съобщите неговото съдържание.
— Мисля, че тя не ме е молила за такова нещо. Но дори да ме беше помолила, нямаше да й отговоря. Намирам за проява на лош тон да се разпитва за личните писма. Който иска да ги покаже, прави това, без да бъде молен.
— Точно така. Разбира се. Вие сте напълно права. Но нима обстоятелството, че сте получили писмо от мистър Слоуп, което не желаете да покажете на своите приятели, не предизвиква известна… известна изненада… известно подозрение…
— Подозрение ли?! — без да повишава тон, каза тя с обичайния си мек, женствен глас, но с неприкрито възмущение. — Подозрение! А кой ме подозира и в какво?
Последва мълчание, тъй като архидяконът не беше готов да обясни естеството на своите подозрения.
— Да, доктор Грантли, не пожелах да покажа писмото от мистър Слоуп на Сюзан. Не можех да го покажа на никого, преди да го е видял татко. Ако искате да го прочетете сега, можете да го направите. — И тя му протегна писмото през масата.
Той съвсем не очакваше такава отзивчивост и тя разстрои тактическия му план. Все пак архидяконът пое писмото, прочете го внимателно, след това го сгъна, сложи го на масата и го затисна с длан. В неговите очи това беше писмо на един щастлив годеник, то сякаш потвърждаваше най-лошите му подозрения. А това, че Елинор му го показа, беше едва ли не равносилно на открито признание от нейна страна, че й е много приятно да получава любовни писма от мистър Слоуп. Той почти напълно пренебрегна основното съдържание на посланието, до такава степен бе погълнат от мисълта за предстоящата женитба.
— Ще ви бъда много задължена, доктор Грантли, ако ми върнете това писмо.
Той го взе от масата, но не показа с нищо, че е готов да го върне.
— И мистър Хардинг е чел това нещо? — попита архидяконът.
— Разбира се, че го е чел! — каза тя. — То е предназначено за него и е посветено изключително на неговите проблеми, така че аз естествено му го дадох да го прочете.
— И вие мислите, Елинор, че за вас… че за една дама във вашето положение е в реда на нещата да получава такива писма от мистър Слоуп?
— Напълно в реда на нещата — отвърна тя, може би донякъде водена от желание да противоречи, а може би забравила за момент недопустимото споменаване на нейните копринени къдрици.
— В такъв случай, Елинор, мой дълг е да ви кажа, че съм на съвсем друго мнение.
— Не се и съмнявам — каза тя вече само от упорство и от нежелание да отстъпи. — Вие гледате на мистър Слоуп като на личен пратеник на сатаната. А аз го намирам за един ревностен и добросъвестен свещеник. Жалко наистина, че нашите мнения са тъй различни, но след като това е така, може би ще е най-добре да прекъснем този разговор.
Тук Елинор не беше никак права. Тя вероятно би могла да се откаже да обсъжда с архидякона тази тема, без да нарушава правилата на приличие, но след като се беше съгласила веднъж да го изслуша, не биваше да му казва, че той вижда в мистър Слоуп пратеник на нечестивия. Не биваше също да хвали мистър Слоуп, щом в дълбините на душата си нямаше добро мнение за него. Но тя беше жестоко обидена, ядосана и огорчена. Цялата вечер я бяха подлагали на кръстосан разпит, бяха я оскърбявали и тормозили. Всички, даже мистър Еърбин, даже баща й, бяха против нея. Тя отдаваше това на своенравието и предразсъдъците на архидякона, затова реши да даде воля на своята неприязън към него. Не искаше нито да моли, нито да раздава милост. Той бе проявил непростителна дързост, като бе почнал да я разпитва за нейната кореспонденция, и тя бе твърдо решена да го накара да разбере това.
— Елинор, вие се самозабравяте — каза той със строг глас. — Иначе не бихте ми казали, че съм способен да смятам, когото и да било за пратеник на сатаната.