— Но точно това правите! — възрази тя. — Приписвате му всичко най-лошо. Дайте ми това писмо, ако обичате. — Тя протегна ръка и пое писмото. — Той се старае с всички сили да помогне на татко и е направил повече, отколкото който и да е от татковите приятели, но въпреки това, само защото е капелан на един епископ, когото не харесвате, вие говорите за него, сякаш той няма право дори на най-елементарна учтивост.
— Той не е направил нищо за баща ви.
— А аз мисля, че е направил много, и що се отнася до мене, мога само да съм му благодарна. Никакви вати думи не са в състояние да променят това. Аз съдя за хората по техните дела, а неговите, доколкото ми е известно, са добри. — Последва кратка пауза. — Ако нямате какво повече да ми кажете, ще ви помоля да ми разрешите да ви пожелая „лека нощ“. Много съм уморена.
Доктор Грантли намираше, че е сторил всичко възможно, за да не прояви нелюбезност към своята балдъза. Бе се постарал да не бъде рязък с нея и да смекчи максимално остротата на упреците си. Но нямаше намерение да я пусне, преди да се е изказал докрай.
— Имам какво да ви кажа, Елинор, и се страхувам, че ще ви се наложи да го изслушате. Вие твърдите, че е напълно в реда на нещата да получавате от мистър Слоуп писма като това, което държите сега в ръката си. Сюзан и аз сме на съвсем различно мнение. Вие, разбира се, имате пълно право да се разпореждате със себе си и колкото и да съжаляваме, ако по някаква причина се отчуждите от нас, ние двамата не сме в състояние да ви попречим да предприемете стъпката, която би могла да доведе до такова отчуждение. Ако вие сте достатъчно лекомислена, за да отхвърлите съветите на своите приятели, ще ви се наложи да минете без тях. И все пак, Елинор, аз бих искал да ви задам следния въпрос: струва ли си да скъсате с всички, които сте обичали, с всички, които ви обичат — заради мистър Слоуп?
— Не разбирам какво искате да кажете, доктор Грантли. Не зная за какво говорите. Нямам намерение да скъсвам с никого.
— Но това ще стане неизбежно, ако свържете своята съдба с мистър Слоуп. Елинор, трябва да бъда откровен с вас. Налага ви се да избирате между вашата сестра, мен, нашите приятели и мистър Слоуп с неговите приятели. Не казвам нищо за баща ви, тъй като вие сигурно познавате по-добре от мен неговите чувства.
— Какво искате да кажете, доктор Грантли? Как да разбирам думите ви? Никога не съм виждала такава злостна предубеденост!
— Това не е предубеденост, Елинор. Аз съм значително по-стар и по-опитен от вас. Мистър Слоуп стои във всяко отношение по-долу от вас. Би трябвало да разберете и да почувствувате това. Моля ви… много ви моля, помислете хубаво, докато не е късно.
— Късно ли?
— А ако не вярвате на мен, попитайте Сюзан — нали тя не е предубедена спрямо вас! Или пък се посъветвайте с баща си — той във всеки случай е лишен от такива предубеждения. Попитайте мистър Еърбин…
— Нима сте говорили за това и с мистър Еърбин? — извика тя, изправяйки се срещу него.
— Елинор, скоро за това ще говори цял Барчестър и цялата епархия.
— Но вие сте говорили с мистър Еърбин за мен и за мистър Слоуп, така ли?
— Да, говорих, и той е напълно съгласен с мен.
— Съгласен за какво? Не, вие ще ме подлудите!
— Съгласен е с мен и със Сюзан, че е напълно невъзможно да бъдете приемана в Плъмстед като мисис Слоуп.
Ние не сме любимци на трагическата муза и затова не се наемаме да опишем лицето на Елинор в оня миг, когато за първи път чу името „мисис Слоуп“ като предполагаемо, възможно или вероятно свое име в бъдеще. Но погледа й, такъв, какъвто беше в този момент, доктор Грантли не можа скоро да забрави. Няколко секунди тя беше просто безсилна да намери думи, за да изрази дълбокия си гняв и отвращение. Изобщо през целия този разговор не й беше лесно да намира думите си.
— Как смеете да бъдете толкова безочлив! — каза най-после тя и избяга от кабинета, така че архидяконът не можа да каже нищо повече. Едва успя да се сдържи, докато стигне до стаята си — тогава затвори вратата, хвърли се на леглото и се разрида така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.
Но дори и сега тя не си даваше сметка за цялата истина. Нямаше никаква представа, че нейният баща и сестра й отдавна и напълно сериозно бяха стигнали до заключението, че тя възнамерява да се омъжи за този човек. Даже в този момент не й се вярваше, че архидяконът наистина мисли така. Посредством някаква мозъчна акробатика тя реши, че на дъното на тези обвинения е мистър Еърбин и бе обзета от страшен гняв срещу него. Раздразнението й не знаеше граници. Не можеше да повярва, че обвинението е сериозно. Предполагаше, че архидяконът и мистър Еърбин са обсъждали нейното тъй нежелано от тях познанство с мистър Слоуп, че мистър Еърбин с присъщата си саркастична подигравателност е споменал за възможността от такъв противен брак само за да представи познанството й със своя враг в най-оскърбителна светлина, а архидяконът бе взел тази идея от него и бе счел за необходимо да накаже Елинор със своите намеци. Цяла нощ тя лежа будна, мислейки върху всичко казано, и това обяснение й се стори най-вероятно.