Но мисълта, че мистър Еърбин е свързал по една или друга причина нейното име с името на мистър Слоуп, беше просто непоносима, а когато си спомни жлъчното злорадство, с което архидяконът повтори пред нея това чудовищно обвинение, прииска й се незабавно, още преди настъпването на деня, да напусне неговия дом. Едно беше сигурно: нищо не можеше да я накара да остане тук след пладне или да седне да закусва заедно с доктор Грантли. Когато си помисли с какъв човек бяха дръзнали да свържат нейното име, тя заплака от погнуса. Архидяконът бе казал тези ужасни думи именно за да я доведе до това състояние, да я обиди и нарани дълбоко. Той искаше да я скара с мистър Слоуп и затова я бе оскърбил по такъв непростително вулгарен начин. И Елинор реши да му покаже, че е оценила по достойнство неговата постъпка.
Архидяконът съвсем не беше по-доволен от резултата на своя сериозен разговор с Елинор. От него той разбра (трудно би било да не разбере), че тя му е много сърдита, но си обясни това посвоему. Според него тя се бе почувствувала оскърбена не защото са я заподозрели в намерението да се омъжи за мистър Слоуп, а защото са я упрекнали заради това й намерение. Доктор Грантли гледаше на този предполагаем съюз с отвращение, но и през ум не му минаваше, че негодуванието на Елинор е породено от също такова отвращение.
Той се върна при жена си наскърбен и малко объркан, но още по-убеден, че гневът му срещу неговата балдъза е оправдан.
— Цялото й поведение — каза той — беше направо възмутително. Даде ми да прочета любовното му писмо, сякаш изпитваше гордост от него. И наистина изпитва. Изпитва гордост от това, че този алчен подлизурко е в краката й. Ще постави и себе си, и парите на Джон Болд в неговите ръце, ще погуби сина си, ще опозори баща си и теб и ще влачи най-окаяно съществувание.
Мисис Грантли продължаваше своите занимания пред тоалетната масичка и не отговори нищо. Още от началото знаеше, че намесата на архидякона няма да доведе до нищо добро, но като видя колко дълбоко е натъжен, сърцето не й позволи да му напомни за своята прозорливост.
— Ето какви са последиците, когато човек оставя такова завещание, каквото остави след себе си Болд — продължи той. — Елинор е толкова способна да се разпорежда с такава сума, колкото и възпитаничката на някой приют. — Мисис Грантли продължаваше да мълчи. — Но аз изпълних дълга си. Нищо повече не мога да направя. Казах й ясно и недвусмислено, че няма да допусна да бъда, по какъвто и да е начин свързан с този човек. От днес нататък ще бъда лишен от възможността да я приемам в Плъмстед. Не мога да позволя любовните писма на мистър Слоуп да пристигат тук. Сюзан, според мен ти трябва да й дадеш да разбере, че след като нейното решение е толкова непоколебимо, най-добре за всички ще бъде тя да се върне в Барчестър.
Наистина мисис Грантли беше ядосана на Елинор едва ли не повече от мъжа си, но нямаше никакво намерение да гони сестра си от своя дом. Затова тя наруши най-после мълчанието си и обясни на архидякона с присъщата си убедителност и деликатност, че няма никакъв смисъл да се гневи, ядосва и измъчва по този начин. Каза му, че ако не се намесва, нещата ще се наредят много по-добре, отколкото би могъл да ги нареди той. Най-накрая, повлиян от нейните увещания, той си легна в по-малко негостоприемно състояние на духа.
На следващата сутрин на камериерката на Елинор бе заръчано да предаде, че нейната господарка не е добре, не ще може да участвува в утринната молитва и ще закуси в стаята си. Баща й веднага се качи горе да я види и тя го уведоми за намерението си да се върне незабавно в Барчестър. Това не го учуди много. Като че ли цялата къща знаеше, че е станало нещо неприятно. Всички ходеха на пръсти и обувките им скърцаха сякаш повече от обикновено. Лицата на жените бяха напрегнати, а мъжете правеха напразни опити да разговарят, все едно че нищо не се бе случило. Всичко това беше много тежко за мистър Хардинг и когато Елинор му каза, че трябва непременно да се върне в Барчестър, той само въздъхна тънено и заяви, че е готов да я придружи.