Работата беше не в това, че мисис Болд се омъжва за друг — той не слагаше себе си в числото на нейните ухажори, — а в това, че се омъжва за мистър Слоуп. И тъй, мистър Еърбин все си повтаряше:
И той продължаваше да язди със смут в сърцето.
Тази разходка му достави малко радост, а и в енорията си не можа да свърши нищо полезно.
Необходимите реконструкции на къщата бяха пред завършване: той обиколи стаите, качи се и слезе по стълбите и се разходи из градината, но всичко това го остави почти напълно равнодушен. При всеки прозорец се спираше, гледаше навън и мислеше за мистър Слоуп. Някога се бе спирал почти при всеки прозорец да побъбри с Елинор. Тя постоянно идваше тук с мисис Грантли и докато мисис Грантли даваше нареждания и следеше за тяхното изпълнение, той и Елинор беседваха на всевъзможни теми, свързани с призванието на един свещеник. Спомни си колко властно я поучаваше и колко кротко изслушваше тя деспотичните му сентенции. Спомни си внимателния й поглед, любезните, но остроумни отговори, интереса й към всичко свързано с църквата, а и със самия него, и удряйки с камшика по рамката на прозореца, си каза, че не е възможно Елинор Болд да се омъжи за мистър Слоуп.
И все пак не беше толкова убеден, колкото би трябвало, в невъзможността на този брак. Бе имал достатъчно време да опознае добре Елинор и да прецени, че такъв брачен съюз е наистина абсурден. Трябваше да почувствува, че у нея има нещо, което не би й позволило да падне толкова ниско. Но и мистър Еърбин подобно на много други хора беше на мнение, че на жените не може да се разчита. Продължаваше упорито да си повтаря, че не е възможно Елинор Болд да стане мисис Слоуп, и все пак вярваше, че ще стане. Скиташе се из къщата и градината, без да прави нищо и без да мисли за нищо. Чувствуваше се ужасно, озлобен към себе си и към целия свят, и подхранваше в сърцето си истинска ненавист към мистър Слоуп. Знаеше, че не бива така, но не можеше да се овладее. Всъщност мистър Еърбин беше вече влюбен в мисис Болд, макар и да не си даваше още сметка за това. Беше влюбен и въпреки четиридесетте си години не можеше да осъзнае този факт. Ядосваше се, тормозеше се и не разбираше какво става с него като някой двайсетгодишен младеж. И така, без да е свършил някаква работа в Св. Юълд, той си тръгна за Плъмстед много по-рано от обикновено, гонен от някаква смътна, неосъзната надежда, че ще успее да се види с мисис Болд преди нейното заминаване.
Елинор прекара едно не особено приятно утро. Беше сърдита на всички и най-вече на себе си. Чувствуваше, че към нея се бяха отнесли несправедливо, но чувствуваше също така, че не е изиграла добре козовете си. Трябваше да покаже, че стои над всяко подозрение, и да изслуша намеците на сестра си и поученията на архидякона с пълно равнодушие. Вместо това тя се бе разсърдила и обидила и сега изпитваше срам от собствената си раздразнителност, но беше безсилна да я овладее.
По-голямата част от сутринта прекара сама, но по-късно към нея се присъедини баща й. Той бе окончателно решил, че каквото и да стане, нищо няма да го раздели от по-малката му дъщеря. Беше му трудно да се примири с мисълта, че ще му се наложи да я вижда начело на трапезата на мистър Слоуп, но преглътна и този хап. Мистър Слоуп, убеждаваше сам себе си той, бе почтен човек и свещеник и като баща на Елинор мистър Хардинг нямаше право да се опитва да попречи на този брак. Той жадуваше да й каже, че тя му е по-скъпа от всички други на света, че според него няма в какво да бъде упреквана, че не е никак съгласен с доктор Грантли, но не намери в себе си сили да произнесе името на мистър Слоуп. Ами ако всички те се заблуждаваха в своите предположения? Тази несигурност го възпираше да започне откровен разговор с нея.
Мистър Хардинг седеше с Елинор в гостната — беше я прегърнал през кръста, казваше й от време на време по някоя и друга изпълнена с нежност дума и размахваше усърдно въображаемия си лък, когато в стаята влезе мистър Еърбин. Мистър Хардинг веднага стана, двамата си размениха няколко банални фрази, без да се замислят върху казаното, а Елинор продължаваше да седи на канапето мълчалива и мрачна. Мистър Еърбин беше включен в списъка на тези, на които беше сърдита. Той също си бе позволил да говори за нейното познанство с мистър Слоуп, той също бе дръзнал да я осъжда за това, че не виждаше в неговия враг свой враг. Тя не очакваше да го види преди заминаването си и не беше много склонна да прояви любезност.