В цялата къща витаеше усещането, че нещо не е в ред. Когато видя Елинор, мистър Еърбин не можа да се престори, че не е забелязал нищо. Не му се удаде да намери онзи весел, уверен и леко заядлив тон, с който обикновено говореше с нея. Не бе стоял и две минути в гостната, когато започна да съжалява, че се е върнал, а щом чу гласа й, от все сърце пожела да си бе останал в своята енория. Какво всъщност можеше да каже на бъдещата мисис Слоуп?
— Много съжалявам, че ни напускате толкова бързо — рече той, правейки напразни опити да говори с обичайния си глас.
В отговор Елинор промърмори нещо за неотложните работи, които налагат връщането й в Барчестър, и се зае най-прилежно с ръкоделието си.
Мистър Еърбин и мистър Хардинг отново размениха няколко лишени от смисъл фрази — банални, изтъркани и плоски. И двамата нямаха какво да си кажат, но никой не искаше да запази мълчание. Най-после мистър Хардинг се възползува от една пауза и се измъкна от гостната, като остави мистър Еърбин насаме с Елинор.
— Вашето заминаване ще бъде голяма загуба за цялата компания — каза той.
Тя отново промърмори нещо едва разбираемо, но не вдигна очи от ръкоделието си.
— Този месец беше много приятен — продължи той. — Поне за мен, и много съжалявам, че толкова бързо свърши.
— Останах тук по-дълго, отколкото имах намерение — отвърна Елинор, — и вече е крайно време да се връщам.
— Какво да се прави, приятните часове и приятните дни винаги свършват бързо. Жалко, че те тъй рядко са приятни; но може би…
— Наистина е жалко, че хората полагат такива усилия да развалят приятните си дни — прекъсна го тя. — Жалко, че има толкова нетърпимост по света.
— Най-напред самите ние трябва да се научим на търпимост — каза той и започна да обяснява, че като свещеник не може да си позволи да проявява така наречената от нея „търпимост“ за сметка на онези принципи, които е негов дълг да проповядва, но изведнъж си даде сметка, че е повече от безполезно да спори по този въпрос с бъдещата съпруга на мистър Слоуп, и смени темата:
— Но вие се готвите вече да ни напуснете и не ми се иска да развалям с нова лекция последните часове на престоя ви тук. Страхувам се, че и без това ви отегчих с бъбривостта си.
— Би трябвало да изпълнявате и на дело всичко онова, което проповядвате, мистър Еърбин.
— Разбира се, че трябва. И аз самият, и всички ние, които дръзваме да поучаваме другите, сме задължени да изпълняваме най-строго собствените си наставления. Готов съм да призная, че не съм особено последователен в това отношение, но не ми е много ясно какво точно имате предвид в случая. Имате ли някакъв специален повод да ми натяквате, че трябва да изпълнявам и на дело онова, което проповядвам?
Елинор не отговори. Много й се искаше да му обясни защо се сърди, да го упрекне заради проявеното неуважение към нея и накрая да му прости, така че да се разделят като приятели. Чувствуваше, че ще съжалява, ако се сбогува с него в сегашното си душевно състояние, но не можеше да си наложи да заговори за мистър Слоуп. А и как да спомене за намеците на архидякона, направени, както си мислеше тя, по внушението на мистър Еърбин! Искаше да му покаже, че не е бил прав, че се е отнесъл несправедливо към нея, за да оцени още повече великодушието й. Даваше си сметка, че държи много на него и затова не искаше да си тръгва огорчена, но не можеше да преодолее огорчението си без някакво обяснение, без самопризнание от негова страна, без уверение, че никога вече няма да се отнася така с нея.
— Защо ми казвате, че трябва сам да изпълнявам онова, което проповядвам? — отново попита той.
— Всички трябва да правят така.
— Без съмнение. Това се разбира от само себе си. Но вие не казвате това на всички хора, нито на всички свещеници. Колкото и да е добър този съвет, той се дава само тогава, когато искаме да намекнем за някакво определено провинение. Кажете ми в какво по-точно съм се провинил, и аз ще направя всичко възможно да се възползувам от съвета ви.
Елинор замълча за малко, погледна го право в очите и каза:
— На вас, мистър Еърбин, не ви достига смелост да поговорите ясно и открито с мен, а искате аз, една жена, да говоря с вас откровено. Защо сте ме оклеветили пред доктор Грантли зад гърба ми?
— Оклеветил ли? — удиви се той и цялото му лице пламна. — Как така оклеветил! Ако съм изрекъл някаква клевета срещу вас, моля за прошка и вас, и онзи, пред когото съм я изрекъл, и Бога. Но с какво все пак съм ви оклеветил пред доктор Грантли?