— Според мен такова назначение е крайно невероятно — каза младшият каноник, — а освен това и абсолютно неуместно. Не е ли така, господин архидякон?
— Бих казал, че за такова нещо и дума не може да става — отвърна архидяконът, — но сега мисълта ми е насочена по-скоро към нашия клет приятел, който лежи в съседната стая, отколкото към мистър Слоуп.
— Разбира се, разбира се — каза свещеникът от хора с дълбоко опечален глас. — И нашите мисли също. Клетият доктор Трефойл, най-добрият между хората, но…
— Резиденцията на нашия катедрален декан е най-хубавата в цяла Англия — каза друг един пребендарий. — Петнайсет акра градина. Много епископски дворци биха могли да й завидят.
— И цели две хиляди годишно — добави мършавият пребендарий.
— Доходът е намален на хиляда и двеста — уточни канцлерът.
— Не — възрази вторият пребендарий. — На хиляда и петстотин. Направено е специално изключение.
— Нищо подобно — рече канцлерът.
— Ще видите, че съм прав — отвърна пребендарият.
— Така е, прочетох го в доклада — отбеляза младшият каноник.
— Глупости — каза канцлерът. — Не могат да направят това. Изключения бяха предвидени само за Лондон и Дърам.
— И за Кентърбъри и Йорк — скромно добави свещеникът, който отговаряше за хора.
— Какво е вашето мнение, Грантли? — попита мършавият доктор.
— За кое? — каза архидяконът, който си даваше вид, че мисли за своя приятел декана, но всъщност мислеше за мистър Слоуп.
— Колко ще получава бъдещият декан — хиляда и двеста или хиляда и петстотин?
— Хиляда и двеста — отвърна авторитетно архидяконът, с което веднага сложи край на съмненията и споровете между своите подчинени по този въпрос.
— Аз пък бях убеден, че са хиляда и петстотин — каза младшият каноник.
— Пфу! — изпуфка маститият канцлер.
В този момент вратата се отвори и влезе доктор Филгрейв.
— Как е той? В съзнание ли е? Може ли да говори? Нали е още жив? Надявам се, положението му не се е влошило, докторе? Надявам се, вярвам, че е по-добре, докторе? — казаха в хор половин дузина гласове, един от друг по-разтревожени. Приятно беше да се види с каква любов се ползуваше добрият старец сред своето духовенство.
— Той е все така, господа. Няма никаква промяна. Но се получи телеграма — сър Омикрон Пи ще пристигне с вечерния влак в девет и петнадесет. Ако е в човешка власт да му се помогне, сър Омикрон Пи ще го стори. Ние направихме всичко, което беше по силите ни.
— Не се съмняваме, че сте взели всички необходими мерки, доктор Филгрейв — каза архидяконът. — Изобщо не се съмняваме. И все пак, знаете ли…
— О, разбира се, разбира се — отговори докторът. — И аз бих постъпил по същия начин… Веднага дадох такъв съвет. Веднага казах на Риърчайлд, че при такъв човек, при такъв болен трябва да бъде повикан сър Омикрон… разбира се, знаех, че разноските не са от значение… такъв изтъкнат човек, толкова обичан от всички. Независимо от това сторихме всичко, което беше по силите ни.
Точно тогава пред вратата спря каретата на мисис Грантли и архидяконът слезе при жена си да потвърди печалната новина, която тя беше вече чула.
Сър Омикрон Пи наистина пристигна с влака в девет и петнадесет. И към края на нощта някаква искрица съзнание се върна у бедния декан. Дали за това имаше заслуга сър Омикрон Пи, не е въпрос, който заслужава да бъде обсъждан сега. Доктор Филгрейв имаше точно определено мнение по него, но, изглежда, самият сър Омикрон виждаше нещата доста различно от учения си колега. Така или иначе, сър Омикрон предрече, че дните на декана не са се още свършили.
И действително през следващите девет-десет дни горкият декан остана във все същото полусъзнателно състояние и съборното духовенство започна да вярва, че поне още няколко месеца няма да има нужда от ново назначение.
Глава тридесет и втора
Нов кандидат за църковни почести
Заболяването на декана предизвика буря от догадки и предположения не само в неговата резиденция и свързаната с нея библиотека, а мисълта за мистър Слоуп, бе хрумнала на мършавия пребендарий, а и не само на него.
Епископът седеше апатично в кабинета си, когато до него достигна вестта за заболяването на декана. Тя му бе донесена от мистър Слоуп, който, разбира се, не я узна последен в Барчестър. Тя доста бързо намери път и до ушите на мисис Прауди. Не е трудно да се отгатне, че точно в този момент отношенията между двамата претенденти за послушанието на епископа не бяха особено приятелски. И наистина, макар да живееха в един и същи дом, те не се бяха срещали след бурната сцена, разиграла се предния ден в кабинета на епископа.