Мисис Болд се сближи много със семейство Станъп, към което започна да изпитва все по-дълбока привързаност. Ако я бяха попитали, тя би казала, че в лицето на Шарлот Станъп е намерила чудесна приятелка, и това би отговаряло на истинските й чувства. Но всъщност Бърти й харесваше не по-малко, само че и през ум не й минаваше да гледа на него като на свой поклонник, както не можеше да смята за такъв и някое голямо, добродушно куче. Бърти се държеше много приятелски с нея и разговаряше така свойски, както никой друг мъж. Но това ставаше почти винаги в присъствието на неговите сестри, а и дългата копринена брада, светлосините му очи и странното облекло го правеха напълно различен от останалите мъже. В отношенията си с Бърти тя допускаше по-голяма близост, отколкото в отношенията си с всеки друг, но не си даваше сметка колко опасна е тази нейна снизходителност. Веднъж се изчерви, като забеляза, че без да се усети, го е нарекла Бърти, а малко по-късно едва не се поддаде на уговорките на Шарлот, която я подтикваше да му изиграе някаква приятелска шега; добре, че все пак се опомни в последната минута.
Във всичко това Елинор беше съвсем невинна, а и Бърти Станъп едва ли можеше да се нарече виновен. Всяка проява на близост, към която беше подтиквана Елинор, бе плод на внимателно планиране от страна на неговата сестра. Тя знаеше как да води играта и я водеше безпощадно. Познаваше по-добре от всеки друг характера на брат си, но без всякакви угризения би сложила в неговите ръце младата вдовица, нейните пари и парите на нейното дете. С цялото си лицемерно приятелство и сърдечна топлота тя се стремеше да свърже Елинор до такава степен с Бътри, че да й бъде отрязан всякакъв път за отстъпление дори ако вдовицата потърсеше такъв. Но Шарлот Станъп изобщо не разбираше характера на Елинор, тя дори не знаеше, че такива характери съществуват. Не бе способна да си представи как една млада и красива жена може да се държи кокетно и приятелски с човек като Бътри Станъп и същевременно в главата й да няма мисъл, в сърцето й да няма чувство, които да не е в състояние да признае открито пред целия свят. Шарлот Станъп не подозираше, че новата й приятелка е жена, която не може да бъде подтикната с хитрост към необмислен брак и която би се възмутила дълбоко от всяко нарушение на правилата за приличие, ако забележи, че такова нарушение наистина съществува.
Впрочем мис Станъп прояви достатъчно такт, за да направи своя дом, както и самата себе си истински приятни за мисис Болд. Царящата там атмосфера на свободна непринуденост доставяше особено удоволствие на Елинор след голямата доза клерикално високомерие, която беше принудена да преглътне напоследък. Тя играеше с тях шах, разхождаше се, пиеше чай, изучаваше или по-скоро се правеше, че изучава астрономия, съчиняваше заедно с тях шеговити стихове, превръщаше прозаичните трагедии в комични куплети, а забавните историйки — в псевдопатетични поеми. Дотогава тя не беше подозирала, че има такива дарби. Не беше никога предполагала, че е способна на подобни неща. Семейство Станъп и предлагаше нови развлечения и занимания, които сами по себе си бяха напълно безобидни и крайно интересни.
Не е ли жалко, че умните и весели хора са толкова често безнравствени, а хората с висок морал — толкова често скучни и мрачни? Шарлот Станъп например беше винаги весела и никога мрачна, но имаше съмнителна нравственост.
През цялото това време обаче Елинор съвсем не бе забравила мистър Еърбин, нито пък мистър Слоуп. Тя се бе разделяла с мистър Еърбин много ядосана. Все още изпитваше гняв заради онова, което според нея бе проява на неуместна дързост от негова страна, но въпреки всичко имаше голямо желание да го види отново и да му прости. Последните думи на мистър Еърбин още звучаха в ушите й. В тях тя бе почувствувала любовта му, въпреки че той нямаше намерение да прави любовно признание. Чувствуваше също, че ако той все пак се реши на такова признание, тя сигурно ще го приеме благосклонно. Все още му беше сърдита, много сърдита, толкова сърдита, че хапеше устни и удряше с крак, щом ся спомнеше какво беше казал и направил.
И все пак копнееше да му прости, с единственото условие да си признае, че е сгрешил.
Предстоеше й да се срещне с него в Улаторн през последния ден от месеца. Мис Торн даваше закуска на открито за цялата околност. Щяха да бъдат издигнати шатри, гостите щяха да стрелят с лък и да танцуват: дамите и джентълмените — в градината, а момите и момците — на поляната. Щеше да има цигулари и флейтисти, надбягвания за момчетата, върлини за катерене, канавки с вода за прескачане, конски хамути, в които да пъхнеш ухилената си глава (това развлечение не фигурираше в съставената от мис Тори програма — то бе добавено по-късно от организаторите), и всички видове игри, на които, както се увери от историческите си книги мис Тори, се е играело през славното царуване на кралица Елизабет. Бяха взети всички мерки да не се допусне някое по-съвременно развлечение. Едно нещо причиняваше дълбоко огорчение на мис Торн: много и се искаше да се загради място за борба с бикове, но стигна до извода, че това е невъзможно. За нищо на света тя не би извършила, нита би допуснала да се извърши някаква жестокост — едва ли е необходимо да казваме, че не можеше и дума да става мис Торн да обрече бика на мъчения само за развлечение на младите си съседи. И все пак в самото име на тази старинна игра се криеше някакво очарование. Но една арена за борба с бикове без бик в нея само би напомнила за дълбокия упадък на нашето време и мис Торн беше принудена да се откаже от тази идея. Състезания с копие обаче трябваше да бъдат организирани на всяка цена и стълбовете, въртелите и чувалите с брашно бяха вече приготвени. Без съмнение тя би била много доволна да организира и нещо като рицарски турнир, но както каза на брат си, това бе вече изпробвано и епохата за сетен път беше доказала, че стои много по-долу от великите си предшественици, тъй като не беше готова да одобри една такава забава. Мистър Торн като че ли не споделяше нейните съжаления — може би защото чувствуваше, че пълните бойни доспехи едва ли биха допринесли много за личното му удобство.