Докато стоеше до камината, броейки квадратчетата на килима и претегляйки внимателно собствените си шансове, мисълта за приличното състояние на мисис Болд съвсем не охлади жарта на първите му чувства към нея.
А и защо да я охлажда? Можем ли да очакваме такова нещо дори от най-чистия измежду хората? Както и да е, мистър Еърбин произнесе за себе си обвинителна присъда: реши, че е бил длъжен да потисне чувствата си и че не е постъпил като най-чистия измежду хората.
След това той стигна до още един, малко по-уместен извод — че Елинор е напълно равнодушна към него и че по всяка вероятност не е толкова равнодушна към неговия съперник. После взе решение да не мисли повече за нея и продължи да мисли за нея, докато не започна да изпитва силно желание да се удави в потока, който лъкатушеше покрай градината на архидякона.
Освен това мисълта му непрекъснато се насочваше и към синьора Нерони, сравняваше я с Елинор Болд, и то невинаги в полза на последната. Синьората го бе слушала с готовност, бе го ласкала и бе повярвала в него — поне тя твърдеше така. Мисис Болд също беше готова да го слуша, но никога не го ласкаеше, невинаги вярваше в него, а сега се бе разделила много гневно с мистър Еърбин. При това синьората беше по-красивата от двете, а нейният недъг я правеше още по-привлекателна — поне в неговите очи.
Но той никога не би могъл да обикне синьора Нерони така, както обичаше вече Елинор; и като не се хвърли сам в потока, започна да хвърля в него камъни; седеше на брега толкова нещастен, колкото изобщо би могъл да бъде човек в летен ден като този.
До черковния двор достигнаха звуците на звънеца за вечеря и мистър Еърбин разбра, че е време да се опомни. Чувствуваше, че се унизява в собствените си очи, че прахосва времето си в безделие и пренебрегва доброволно поетия възвишен дълг. Този следобед той трябваше да бъде между бедните в Св. Юълд, вместо да скита из плъмстедската градина като отблъснат влюбен, който въздиша унило и се отдава на въображаеми скърби и Вертерова печал. Срамуваше се от себе си и реши колкото може по-бързо да възвърне своето достойнство в собствените си очи.
Ето защо, когато се появи на вечеря, той беше оживен както винаги и едва ли не сам поддържаше разговора на трапезата на архидякона. Мистър Хардинг беше неспокоен и разстроен и нямаше намерение да крие това — говореше малко, и то само с дъщеря си.
Той беше убеден, че архидяконът и мистър Еърбин са сключили съюз против Елинор, и искаше час по-скоро да се махне от тях в барчестърската си квартира и там да изчака какво още има да му поднесе съдбата. Самата дума „старопиталище“ му стана противна — тъкмо опитите да си възвърне загубеното му бяха докарали толкова страдания. Самият той беше готов веднага да отстъпи мястото на мистър Куивърфул.
Архидяконът също не беше много весел. На масата, разбира се, веднага заговориха за болестта на горкия декан. Доктор Грантли не спомена името на мистър Слоуп във връзка с очакваната смърт на доктор Трефойл: не искаше да говори сега за мистър Слоуп, нито да споделя с другите печалната си догадка, но мисълта, че неговият заклет враг би могъл да стане декан на Барчестърската катедрала, му действуваше много потискащо. Ако това станеше, ако се случеше такова ужасно бедствие, то би сложило край на неговия живот — поне доколкото този живот беше свързан с Барчестър. Съзнаваше, че ще трябва да се откаже от любимите си места и от старите си навици и да заживее мирно и кротко в Плъмстед. Появяването на доктор Прауди в двореца бе тежко изпитание за доктор Грантли, но ако в резиденцията на декана се настанеше мистър Слоуп, за архидякона нямаше да има вече въздух в Барчестър.
Стана така, че въпреки скръбта, стегнала сърцето му, мистър Еърбин изглеждаше най-весел от сътрапезниците. Мистър Хардинг и мисис Грантли му бяха дори малко сърдити за това. Първият си мислеше, че мистър Еърбин се радва на изгонването на Елинор, а мисис Грантли се чувствуваше засегната от неговото равнодушие към печалните събития на деня — упорството на Елинор, победата на мистър Слоуп и удара на бедния декан. Никой не разбираше истински другите.