Семейство Станъп пристигна в Улаторн според гореописаната крайно неприятна уговорка. Елинор седна в тяхната карета, изпълнена с мрачни предчувствия, а мистър Слоуп я последва най-триумфално.
Тази сутрин той бе получил много любезно писмо от сър Николас Фицвигин, което наистина не съдържаше особени обещания, но мистър Слоуп знаеше (или поне така му се струваше), че не е прието държавните мъже да дават обещания. Макар и да не обещаваше нищо, сър Николас намекваше много — той изразяваше дълбокото си убеждение, че мистър Слоуп би бил прекрасен декан, и му пожелаваше най-големи успехи. Вярно, добавяше, че тъй като не е член на кабинета, към него не се обръщат за съвет в подобни случаи, а дори и да реши сам да изкаже мнението си, гласът му изобщо нямало да бъде чут. Но всичко това Слоуп взе за обичайна проява на сдържаност от страна на едно високопоставено лице. Предвкусваната от него победа стана пълна, след като преди самото заминаване за Улаторн му бе връчено още едно писмо.
Освен това мистър Слоуп очакваше с нетърпение мига, когато щеше да помогне на мисис Болд да слезе от каретата на доктор Станъп пред очите на всички поканени. Мисълта за тази церемония го радваше толкова, колкото, от друга страна, ужасяваше Елинор. Той бе окончателно решил да се хвърли в нозете на вдовицата и да постави цялото си щастие в нейни ръце, а днешното многообещаващо утро му се струваше благоприятно за подобно начинание. Напоследък синьората не беше никак любезна с него. Наистина тя го приемаше и изслушваше без гняв признанията му, но макар че му позволяваше да я нарича най-прекрасна от всички жени, да целува ръката й и да се обявява за неин обожател, неин верен поданик и роб, тя го подлагаше на безмилостни мъчения, хокаше го и му се надсмиваше.
През цялата сутрин на този тържествен ден мис Торн беше много развълнувана, но и безкрайно щастлива. Мистър Торн, макар и да не беше инициатор на празненството, работеше, без да скръства ръце. Но може би най-зает, най-деен и най-енергичен от всички обитатели на Улаторн бе мистър Пломаси, управителят на имението. Когато бил жив бащата на мистър Торн, а във Франция управлявала Директорията, същият този мистър Пломаси бил изпратен в Париж с писма до някакъв виден роялист, скрити в тока на ботуша му. Съдбата го закриляла и той се върнал в Англия невредим. Тогава бил много млад, а сега беше съвсем остарял, но този подвиг му бе осигурил славата на изкусен политик и верен пазител на тайни, която и днес му служеше не по-зле, отколкото в дните на неговия апогей. Мистър Пломаси беше управител на Улаторн повече от петдесет години и никога не се бе преуморявал от работа. Кой би дръзнал да очаква груба работа от човек, благополучно пренесъл в тока си нещо, което, ако беше открито, би могло да му струва главата? Ето защо мистър Пломаси не знаеше какво означава тежък труд, а през последните години изобщо забрави какво е труд. Той обичаше разходките из гората, затова избираше дърветата, които трябваше да бъдат отсечени. Обичаше цветарството, затова градинарите не смееха да посадят нито един храст и да изкопаят нито една леха без неговата изрична благословия. По тези въпроси той невинаги беше съгласен с господарката си, но много рядко й позволяваше да му се наложи.
В случаи като днешния обаче мистър Пломаси беше ненадминат. Той вземаше присърце семейната чест, свято тачеше законите на гостоприемството и затова, когато се организираха тържества, управителят поемаше цялото ръководство в ръцете си, а господарят и господарката му се подчиняваха безпрекословно.
Нека отдадем дължимото на мистър Пломаси; колкото и стар да беше, той разбираше основно тази работа и се справяше много добре с нея.
Празненството трябваше да започне по следния начин: знатните (както нисшите класи в селските области доста точно наричат висшите) щяха да получат закуска, а незнатните — обед. За тези две пиршества бяха издигнати две шатри — една за знатните от езотеричната или градинска страна на вкопана в земята ограда и една за незнатните откъм екзотеричната или ливадна страна на същата ограда. И двете шатри бяха огромни — особено тази от външната страна, но мистър Пломаси заяви, че и двете са недостатъчни. Затова допълнителни маси бяха сложени за знатните в залата, а за улаторнските ратаи — под открито небе.
Само тези, които са взимали вече участие в приготовления от такъв мащаб, могат да разберат какви трудности трябваше да преодолява мис Торн. Ако не беше изваяна от главата до петите от първокачествена китова балена, укрепена с най-добра йоркширска стомана, тя щеше да рухне под тяхното бреме. И ако мистър Пломаси не разбираше какви големи надежди имат право да възлагат другите на човек, който е носил някога съдбините на Европа в ботуша си, той би вдигнал ръце, а изоставената му господарка би загинала сред своите колове и платнища.