Мис Торн не отговори нищо. Тя чувствуваше, че няма какво да каже, за да защити днешните представителки на нежния пол от язвителните забележки на мистър Пломаси. Веднъж в момент на негодувание сама бе заявила, че „днешните джентълмени са цели жени, а дамите — цели мъже“. Не беше по силите й да промени упадъчните нрави на епохата. Но в такъв случай защо трябваше да полага толкова усилия, за да развлича хора с такива изродени вкусове? Неведнъж си зададе този въпрос, но в отговор само въздишаше тежко. Та дори и нейният собствен брат Уилфред, на чиито плещи лежеше древната слава на улаторнския род — дори и той едва ли би се съгласил „да вземе участие в състезанието“, както се бе изразил доста сполучливо мистър Пломаси.
И ето, дългоочакваното утро настъпи. Всички в Улаторн се засуетиха отрано. Още преди разсъмване готвачите се бяха хванали вече на работа в кухнята, а при първите лъчи на зората слугите почнаха да изнасят масите и да покриват с червено сукно пейките. С какъв трепет се взираше към небето мис Торн веднага щом се вдигна черното було на нощта! Поне в това отношение нямаше причини за безпокойство. През последните три дни барометърът непрекъснато се покачваше и слънцето изгря в онази сива, студена, плътна мъгла, която през есента обикновено предвещава ясен и сух ден. В седем часа мис Торн слезе долу напълно облечена. Тя не познаваше ленивата нега на днешната сутрешна роба. Би се появила пред брат си по-скоро без чорапи, отколкото без корсет, а нейният корсет съвсем не беше шега работа.
Но долу мис Торн нямаше с какво да се заеме. Хвърли един поглед в градината, а след това заситни към кухнята. Сложи си обувките с дървените подметки и забърза към ливадата. После се отправи към малкия парк пред къщата, където щеше да се проведе състезанието с копие. Стълбът, напречната греда, въртелът, мишената и чувалът с брашно — всичко беше готово. Стъпи на една дърводелска пейка и пипна мишената с ръка. Тя се завъртя с приятна лекота: въртелът беше смазан идеално. Почти й се прииска да се хване за думите на стария Пломаси, да седне на дамско седло и сама да порази мишената с копие. Що за младеж е този, помисли си тя, който предпочита да се скита безцелно под лавровите дървета с някоя безцветна ученичка, вместо да вземе участие в такава приятна игра?
— Така е — каза си тя на глас. — Един човек е достатъчен да заведе коня на водопой, но и хиляди не могат да го накарат да пие. Това е всичко. Ако гостите нямат желание да се забавляват, вината няма да бъде моя.
И тя се прибра в къщи.
Малко след осем слезе брат й и двамата закусиха надве-натри в неговия кабинет. Чаят бе за парен без обичайните церемонии и трябваше да минат без пресни кифлички и препечен хляб. Яйца също нямаше, тъй като и последното яйце в енорията бе разбито на крем, изпечено в сладкиш или сварено за салата от омари. Маслото беше много малко и мистър Торн бе принуден да изяде една пилешка кълка без любимия си сос.
— Огледах игрището, Уилфред — каза мис Торн. — Там като че ли всичко е наред.
— А?… О! — отвърна той. — И на мен вчера така ми се стори. — Мистър Торн започна да изпитва досада от любовта на сестра си към спортните игри, а стълбът с мишената му беше особено неприятен.
— Няма да е лошо да го изпробваш след закуска — каза тя. — Можеш да накараш да оседлаят Марк Антоний. Стълбът е готов, а чувалът с брашното може да се свали, ако мислиш, че Марк Антоний не е достатъчно бърз. — Мис Торн добави последните думи, тъй като забеляза, че лицето на брат й не изразява голям възторг от нейното предложение.
Марк Антоний беше един добър стар кон, много подходящ за обичайните ловни занимания на мистър Торн. Наистина той не прескачаше особено пъргаво живия плет, но беше много надежден на полето и по пътищата. Никога обаче не беше язден от копиеносец и мистър Торн нямаше особено желание да го подлага на подобно изпитание нито със, нито без чувал с брашно. Той взе да мънка и да хъка и накрая заяви, че Марк Антоний може да се подплаши.
— Вземи тогава дорестия — каза неуморимата мис Торн.
— Дават му лекарство — отвърна Уилфред.
— Тогава Велзевул! Знам, че е тук, защото преди малко видях Питър да го разхожда.
— Скъпа Моника, той е толкова буен, че едва го удържам, а щом види тази разтракана въртележка, ще пребие и себе си, и мене.
Разтракана въртележка! Приспособлението, което беше приготвила с толкова нежни грижи, играта, която трябваше да забавлява местните юначаги, състезанието, което беше възвисено от любовта на толкова нейни предци! Сърцето я заболя от тази дума, изречена от устата на собствения й брат. Бяха останали само двама на света и мис Тори винаги се бе придържала към правилото да не казва нищо, което би могло да раздразни брат й. Тя често страдаше от неговото равнодушие към осветените от времето британски обичаи, но винаги бе страдала мълчаливо. Твърдо вярваше, че е недопустимо един глава на семейство да бъде поучаван в собствения му дом, а мис Торн никога не изменяше на своите принципи. Но този път бе подложена на много тежко изпитание. Покритите й с бръчки бузи се изчервиха и във все още ясните й очи блесна огън, но тя пак успя да се сдържи. Реши днес да не говори повече с брат си за състезанията с копие.