Тя продължи да сърба чая си, потънала в безмълвна скръб, и мислеше с мъчително съжаление за славните дни, когато нейният велик предтеча Илфрид бе победоносно защищавал Улаторн от нормандския нашественик. Но този дух бе угаснал днес в тяхното семейство — само една безполезна искра гореше все още в нейната гръд. А и тя самата… нима и тя не се готвеше да посрещне една потомка на същите тези норманди, една надута графиня с пофренчено име, която навярно ще си помисли, че е направила голяма чест на Улаторн, като е престъпила неговия праг? Можеше ли да се очаква, че високоблагородният Джон, синът на граф Де Курси, ще излезе на игрището рамо до рамо със саксонските йомани? И защо да иска от брат си нещо, което биха отказали да направят неговите гости?
За миг тя изведнъж се усъмни в разумността на собствените си убеждения. Може би народите, които са обречени да живеят на една и съща земя, трябва да си правят взаимни отстъпки и да възприемат някои от обичаите на своите съжители. Може би след повече от пет века тясно общуване не беше възможно нормандите да си останат норманди, а саксите — сакси. Може би в края на краищата съседите й щяха да се окажат по-мъдри от нея самата. Такива подозрения минаваха понякога през главата на мис Торн и я натъжаваха. Но никога не бе й хрумвало, че така скъпото на сърцето й състезание с копие е само по-нова версия на едно старинно развлечение на нормандските рицари, приспособяване на благородните турнири към вкусовете и навиците на саксонските йомани. Тя не знаеше това и би било жестоко да й се каже истината.
Когато видя сълзи в очите й, мистър Торн се разкая за необмислените си думи. И той се придържаше строго към правилото да се отнася с уважение към всяка прищявка на сестра си, макар и да не спазваше това правило тъй неотклонно, както правеше тя. Но намеренията му бяха точно толкова похвални и всяка погрешна стъпка го огорчаваше дълбоко.
— Скъпа Моника — каза той, — моля те да ми простиш. Нямах никакво намерение да кажа нещо лошо за тази игра. Като я нарекох разтракана въртележка, имах предвид само хората на моята възраст. Все забравяш, че не съм вече младеж.
— Но ти в никой случай не си и старец, Уилфред — рече тя, приела вътрешно неговото извинение, и му се усмихна, въпреки че сълзите й още не бяха изсъхнали.
— Ако бях на двайсет и пет или поне на трийсет — продължи той, — цял ден бих яздил и хвърлял копие.
— Но ти си достатъчно млад, за да ходиш на лов и да стреляш. А щом не се плашиш от канавките и живия плет, сигурно ще можеш да поразиш и мишената.
— Но когато прескачам живия плет, мила — а това не ми се случва много често, — не ме преследва никакъв чувал с брашно. Помисли само как ще заведа графинята до масата за закуска, ако целият ми врат е побелял от брашно!
Мис Торн не каза повече нищо. Не й хареса, че той спомена за графинята. Не можеше да не изпита огорчение при мисълта, че древните саксонски игри в Улаторн могат да пострадат заради една дама от рода Де Курси. Но тя видя, че няма никакъв смисъл да настоява. Мистър Торн бе освободен от задължението да се яви на игрището и мис Торн възложи всичките си надежди на един свой млад рицар, към когото беше разположена изключително добре, тъй като по нейните думи той можеше да бъде образец на всички днешни младежи и великолепен представител на истинските английски йомани.
Ставаше дума за най-големия син на фермера Грийнейкър, който, нека бъдем откровени, още като дете беше успял да влезе под кожата на мис Торн. Като малко момче постоянно получаваше от нея ябълки, джобни пари и опрощение за многобройните си лудории, а и сега се радваше на не по-малко ценни привилегии и свободи. През септември му се разрешаваше да стреля един-два дни по фазаните, обяздваше конете на господаря, получаваше филизи от плодни дръвчета и луковици от градински цветя и имаше изключителното право да лови риба в малката рекичка. Беше обещал да дойде с един от конете на баща си и да сложи начало на състезанието с копие. Останалите щяха, разбира се, да последват примера на младия Грийнейкър. Нека синовете на Лукълофт си вирят носа — другите младежи от Улаторн щяха без съмнение да проявят смелостта си, щом Хари Грийнейкър започне пръв. И така, мис Торн реши да мине без високоблагородните Джоновци и Джорджовци и да се довери, както бяха правили прадедите й, на мъжеството и мишците на местните улаторнски издънки.