Мис Торн обаче направи смел опит да изостави днешния утъпкан път и да положи всички усилия за развличането на гостите си. Уви! Този опит имаше твърде скромен успех. Гостите упорито следваха познатия им път. Тя им свиреше на гайда, а те не искаха да танцуват. Предлагаше им прост, неподправен домашен сладкиш от брашно, яйца и захаросани плодове, а те предпочитаха да се тъпчат с безобразните вафли на барчестърския сладкар, замесени от креда, кола и петмез. Бедна ми мис Торн! Ти не си първата чиста душа, която напразно се е борила да възкреси славата на безвъзвратно отминалите дни! Ако модата подсказва на лейди Де Курси, че когато е поканена на лек обед в дванадесет часа, трябва да дойде в три, никакво красноречие от твоя страна няма да я убеди в преимуществата на по-голямата точност.
Мис Торн наивно разчиташе, че като е поканила приятелите си да дойдат в дванадесет и е настояла изрично да не закъсняват, спокойно ще успее да ги настани по местата им до два. Какво безразсъдство! Или по-скоро каква неосведоменост относно напредъка, който цивилизацията бе постигнала, докато тя остаряваше. В дванадесет часа мис Торн беше все още сама, великолепно пременена в най-новия от многобройните си тоалети, но със солидни обувки, практично боне и топъл вълнен шал на раменете си. Тя надзърна в шатрата, отиде до оградата, утеши се с мисълта, че поне децата явно не скучаеха, размени няколко думи през канавката с мисис Грнйнейкър и наобиколи игрището за състезанията с копие. Трима-четирима млади фермери въртяха лоста и ръгаха чувала с брашното по начин, който нямаше нищо общо със замисъла на тази благородна игра, но не се виждаше нито един участник на кон. Мис Торн погледна часовника си. Той показваше едва дванадесет и четвърт, а Хари Грнйнейкър щеше да започне най-рано в дванадесет и половина.
Мис Торн се завърна в гостната с необичайно бърза стъпка, страхувайки се, че графинята може да е дошла и да няма кой да я посрещне. Оказа се, че не е имало защо да бърза: там нямаше никой. В дванадесет и половина си подаде главата в кухнята, в един без четвърт към нея се присъедини брат й и точно тогава се появи първата видна гостенка — прислугата доложи за мисис Клантантрам.
Впрочем тази формалност се оказа излишна: гласът на почтената дама стигна до гостната още докато тя пресичаше двора и се караше на нещастния файтонджия, който я беше докарал от Барчестър. В този момент мис Торн можеше само да бъде благодарна, че останалите гости се бяха показали още по-изискани и затова не можаха да станат свидетели на яростното избухване на мисис Клантантрам.
— Ах, мис Торн, вижте само! — извика гостенката, едва престъпила прага на гостната. — Вижте какво стана с пелерината ми! Направо е съсипана! Не бих я сложила, ако не знаех колко много държите на официалното облекло, но през цялото време имах лоши предчувствия. О, божичко! Двадесет и пет шилинга ярдът!
Конете на барчестърския файтонджия потеглили внезапно точно когато мисис Клантантрам слизала, и тя едва не паднала под колелата.
Мисис Клантантрам принадлежеше на миналото и затова мис Торн чувствуваше известна симпатия към нея, макар че гостенката й беше лишена от други достойнства. Домакинята изпрати пелерината за почистване и зае на пострадалата един от най-хубавите си шалове.
След това пристигна мистър Еърбин, който бе веднага уведомен за бедата, сполетяла мисис Клантантрам, и за твърдото й решение да не плати нищо на файтонджията, въпреки че, както заяви тя, той щял да научи за това едва след като я върне в Барчестър. Тогава се чу шумолене в преддверието, където дамите оставяха връхните си дрехи, вратата се разтвори широко и лакеят доложи, с не много уверен глас, за мисис Лукълофт, двете мис Лукълофт и мистър Огастъс Лукълофт.
Горкият човечец! (Имаме предвид лакея.) Той чудесно знаеше, че мисис Лукълофт няма работа тук, че на това място никой не я иска и никой няма да й се зарадва. Но не му достигна смелост да заяви на тази едра дама, пременена в рокля от атлаз по осем шилинга ярдът, с дълбоко деколте и къси ръкави, че е сбъркала вратата; не посмя да намекне на младите госпожици с бели бални пантофки и дълги ръкавици, че мястото им е на ливадата. Така мисис Лукълофт успя да постигне своето, разкъса кордона на стражата и се промъкна в крепостта. Тя предварително знаеше, че там няма да й бъде много лесно. Но затова пък нищо вече не можеше да й отнеме възможността да се хвали, че е била в градината в обществото на скуайъра, мис Торн, една графиня, един епископ и всички местни благородници, докато мисис Грийнейкър и други като нея са се разхождали из парка с ратаите. Това беше голяма победа за мисис Лукълофт и тя имаше всички основания да предполага, че занапред барчестърските търговци без колебание ще адресират писмата си до мъжа й по следния начин: „Т. Лукълофт, ескуайър“.