Мъжеството на мисис Лукълофт й помогна да преодолее всички препятствия и тя влезе триумфално в гостната на Улаторн, но нейните деца бяха малко смутени от оказания им прием. Не беше в характера на мис Торн да обижда гостите си, но не можеше и да отмине безнаказано подобна дързост.
— О, мисис Лукълофт, вие ли сте? — каза тя. — Заедно с вашите дъщери и сина ви? Е, много се радваме да ви видим, но жалко, че роклите ви са така деколтирани, тъй като по-голямата част от времето ще бъдем навън. Може ли да ви предложим някакви шалове?
— Няма нужда, мис Торн, благодаря ви много — отговори майката. — Ние с момичетата сме свикнали да се разхождаме с деколте.
— О, така ли? — каза мис Торн, потръпвайки, но мисис Лукълофт не забеляза това.
— А къде е Лукълофт? — намеси се стопанинът, който се приближи да посрещне съпругата на своя арендатор. Каквито и грехове да имаше това семейство, той винаги помнеше, че най-редовно си плащаха арендата, затова не искаше да ги обиди.
— Има страшно главоболие, мистър Тори! — каза мисис Лукълофт. — Просто не може да мръдне от леглото, иначе никога не би пропуснал ден като днешния.
— Боже господи! — каза мис Торн. — Щом е толкова зле, вие сигурно бихте предпочели да бъдете при него.
— Не, защо! — отвърна мисис Лукълофт. — Съвсем не, мис Торн. Заболя го жлъчката и когато е в такова състояние, не може да търпи около себе си никой.
В действителност мистър Лукълофт бе проявил по-голямо благоразумие или може би по-малко смелост от жена си, като не пожела да нахълта в гостната на мис Торн. От друга страна, не можеше да отиде сред плебеите, докато неговата съпруга се разхожда между патрициите, и затова предпочете да си остане в „Розов храст“.
Мисис Лукълофт скоро се озова на един диван, момичетата седнаха на два стола, а мистър Огастъс остана да стърчи до вратата и тримата не мръднаха от местата си, докато най-сетне не ги настаниха един до друг в най-отдалечения край на масата.
Не след дълго пристигна и семейство Грантли — архидяконът, мисис Грантли и двете им дъщери, както и доктор Гуин с мистър Хардинг. Сякаш нарочно те бяха почти веднага последвани от каретата на доктор Станъп. Като погледна от прозореца, Елинор видя, че зет и помага на дамите да излязат, и веднага се дръпна назад с надеждата да остане незабелязана. Пътуването й мина ужасно: учтивостта на мистър Слоуп беше още по-сладникава от обикновено и макар да не бе казал нищо особено, у Елинор за първи път се появи подозрение, че той не е безразличен към нея. Нима нейното поведение наистина даваше основание да се мисли, че тя го харесва? Нима архидяконът и мистър Еърбин щяха да се окажат в края на краищата прави, а тя — заблудена? Шарлот Станъп също наблюдаваше мистър Слоуп и стигна до заключението, че брат й не бива да губи нито минута, ако иска да спечели вдовицата. Тя почти съжали, че не бяха изпратили Бърти преди тях.
Доктор Грантли не можа да види своята балдъза в компанията на мистър Слоуп, но затова пък ги видя мистър Еърбин. Той излезе заедно с мистър Торн да поздрави мисис Грантли и остана навън, докато всички новопристигнали не минаха покрай него. Елинор се забави колкото може повече, но беше седнала до вратата и когато мистър Слоуп слезе първи и й предложи ръката си, не й оставаше нищо друго, освен да я приеме. Мистър Еърбин, който чакаше мисис Грантли да свърши да се ръкува с някого на вратата, видя, че от пристигналата карета слиза някакъв свещеник, веднага разбра, че това е мистър Слоуп, и стана свидетел на това как този свещеник помага на мисис Болд да слезе от каретата. Тази гледка натъжи мистър Еърбин и той последва със свито сърце мисис Грантли.